Сълзи и надежда: Историята на една самотна майка от Люлин

– Мамо, защо пак плачеш? – тихият глас на малката Ива ме върна в реалността. Беше три през нощта, а аз седях на кухненския под в панелката ни в Люлин, с глава в ръцете и сълзи, които не можех да спра. Навън валеше дъжд, а вътре в мен бушуваше буря по-силна от всяка стихия.

Преди три дни Петър си тръгна. Остави ни с две чанти дрехи, празен хладилник и куп неплатени сметки. „Не мога повече, Мария. Не издържам на тази мизерия“, каза ми, без да ме погледне в очите. Не го спрях. Не можех. Бях твърде уморена да се боря за човек, който отдавна беше спрял да се бори за нас.

– Всичко е наред, Иве. Просто съм малко уморена – излъгах я, опитвайки се да избърша сълзите си и да й се усмихна. Тя се сгуши до мен и прошепна:

– Аз ще ти помогна, мамо.

Тези думи ме пронизаха по-силно от всяка болка. Как едно дете може да носи толкова тежест? Как аз, майка й, позволих това да се случи?

На следващата сутрин станах рано. В хладилника имаше само половин буркан лютеница и парче сирене. Сложих филия хляб на Ива и й казах, че ще закуся по-късно. Излъгах я пак. Истината беше, че нямах какво да ям.

Излязохме заедно – тя за градина, аз – с надеждата да намеря работа. В Люлин всички се познават. Погледите на съседките ме пареха по гърба.

– Видя ли я Мария? Остана сама. Петър я заряза – шепнеха зад гърба ми.

– Кой ще я вземе с дете? – отвръщаше другата.

Стиснах зъби и продължих напред. Обиколих десетина магазина – навсякъде едно и също: „Извинявайте, търсим по-млади“, „Нямаме нужда от хора“, „Самотна майка? Ще отсъстваш често“.

Вечерта се прибрах със свито сърце. Ива ме чакаше на прозореца.

– Намери ли работа, мамо?

– Още не, слънце мое. Но ще намеря.

Така минаха седмици. Пари почти нямаше. Една вечер майка ми дойде неочаквано.

– Мария, така не може! Защо не се върнеш у нас в Перник? Ще ти помагаме с Ива.

– Не мога, мамо! Това е нашият дом! Тук ще се оправим!

Скарахме се жестоко. Тя си тръгна обидена, а аз останах още по-сама.

Една нощ, докато ровех из интернет за обяви, попаднах на форум за майки предприемачки. Четях историите им до зори – жени като мен, които са започнали от нищото и са успели. В мен се зароди искра.

На следващия ден извадих старата шевна машина на баба ми от мазето. Винаги съм обичала да шия – още като дете правех дрехи за куклите си. Реших да опитам.

Първата ми поръчка беше от съседката леля Сийка – поиска калъфки за възглавници. Направих ги с любов и тя ми плати 10 лева. За мен това бяха първите спечелени пари от години насам.

Започнах да шия чанти, престилки, детски дрешки – всичко, което можех. Сложих обява във Facebook групата „Майки от Люлин“. Поръчките започнаха да идват бавно, но сигурно.

Една вечер Ива седна до мен:

– Мамо, може ли аз да нарисувам нещо върху чантите?

Погледнах я – очите й светеха от ентусиазъм. Позволих й. Нарисува цветя и слънца с текстилни бои. Качих снимки във Facebook и изведнъж хората започнаха да питат за „чантите на Ива“.

Бизнесът потръгна. Започнах да печеля достатъчно, за да плащам сметките и да купувам истинска храна за нас двете. Майка ми дойде пак – този път с торба платове и усмивка.

– Гордa съм с теб, Мария! Прости ми…

Прегърнах я силно. Сълзите този път бяха от радост.

С времето започнах да помагам на други жени като мен – учех ги как да шият, как да продават онлайн. Организирах малки работилници в читалището до блока ни.

Преди месец ме поканиха да говоря пред група майки в Люлин 5.

– Как намерихте сили? – попита една жена със сълзи в очите.

– От любовта към детето си – отвърнах честно. – От болката и от надеждата, че утре ще е по-добре.

Днес вече не се срамувам от миналото си. Гледам Ива как рисува нови модели чанти и знам, че всичко си е струвало.

Понякога нощем още плача – но вече не от страх или отчаяние, а от благодарност за силата, която открих в себе си.

Чудя се… Колко още жени като мен се борят в тъмното? Кога обществото ще спре да сочи с пръст самотните майки и ще започне да ги подкрепя? Споделете вашата история…