Когато баба Мария дойде у дома: История за любов, вина и избори, които ни променят завинаги

– Не мога да повярвам, че го казваш! – гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни с гняв и отчаяние. – Това е баба ми, Ели! Тя ме е отгледала! Как можеш да бъдеш толкова… безчувствена?

Стоях в средата на хола, стиснала ръцете си до болка. Сърцето ми биеше лудо, а в гърлото ми заседна буца. Не исках да съм лошият човек. Не исках да избирам между съпруга си и спокойствието на нашия дом. Но не можех да премълча страха си.

– Петре, не става дума за това дали я обичам или не. Просто… не мога. Не мога да се справя с всичко това сама. Ти си по цял ден на работа, а аз… – гласът ми се прекърши. – Тя се губи, забравя къде е, понякога крещи посред нощ. Миналия път я намерихме едва след три часа търсене из квартала!

Той ме погледна така, сякаш съм го предала. – Значи за теб е по-важно да ти е спокойно, отколкото да помогнеш на човек в нужда? На моята баба?

– Не е така! – извиках аз, но думите увиснаха във въздуха. Знаех, че няма да ме разбере. Вече бяхме минали през това десетки пъти през последните седмици, откакто лекарите потвърдиха диагнозата на баба Мария – деменция с халюцинации и загуба на паметта. Казаха ни, че няма лечение. Че ще става все по-зле.

Петър настояваше тя да се нанесе при нас. Аз се опитвах да обясня, че не мога да поема тази отговорност сама. Имаме две деца – Мартин на осем и Деси на пет. Работя от вкъщи, но това не значи, че мога да гледам болен човек денонощно.

– Ще се справим! – повтаряше той. – Ще си помагаме.

Но истината беше друга. Той излизаше сутрин в седем и се връщаше след шест вечерта. Всичко щеше да е върху мен.

Вечерта преди баба Мария да дойде, не можах да заспя. Слушах как Петър диша тежко до мен и се чудех дали някога ще ми прости, че не съм достатъчно силна.

На следващия ден тя пристигна с две чанти и един стар шал, който миришеше на лавандула и на минало време. Погледна ме с празен поглед и прошепна:

– Коя си ти?

– Аз съм Ели, жената на Петър – казах тихо.

Тя кимна, после се усмихна широко:

– Много хубава къща имате. Ще остана ли тук?

– Да, бабо Мария – отвърнах, а сърцето ми се сви.

Първите дни бяха кошмарни. Тя се будеше посред нощ и обикаляше из стаите, търсейки „дядо Иван“, който беше починал преди десет години. Понякога крещеше името му или плачеше безутешно. Децата се страхуваха от нея – Мартин веднъж я видя как говори сама в кухнята и после цяла вечер не можа да заспи.

Един следобед я намерих пред входната врата, обута с моите ботуши и с чантата ми през рамо.

– Отивам при мама – каза тя твърдо.

– Бабо Мария, мама ти не е тук… – опитах се да я спра.

Тя ме изгледа подозрително:

– Ти не си ми дъщеря! Коя си ти? Защо ме държиш тук?

Сълзи напълниха очите ми. Не знаех какво да правя. Обадих се на Петър:

– Не издържам повече! Моля те, върни се по-рано!

Той въздъхна тежко:

– Ели, моля те… Просто бъди търпелива. Това е временно.

Но нищо не беше временно. С всеки ден ставаше по-зле. Започнах да се страхувам да оставям децата сами с нея дори за минута.

Една вечер, докато оправях масата за вечеря, чух писък от детската стая. Втурнах се вътре и видях Деси свита в ъгъла, а баба Мария стоеше над нея с разперени ръце.

– Искаше да ми вземе куклата! – плачеше Деси.

– Това е моята кукла! Мама ми я подари! – крещеше баба Мария.

Опитах се да ги разтърва, но ръцете ми трепереха. След този случай децата започнаха да избягват дома си. Мартин поиска да спи при приятелите си няколко вечери подред.

Петър все по-често закъсняваше от работа. Когато най-накрая се прибираше, намираше ме разплакана в кухнята или затворена в банята с притихнали хлипове.

– Не мога повече така! – извиках една вечер. – Или тя, или аз!

Той ме погледна така, сякаш съм го ударила.

– Значи избираш себе си пред семейството? Пред мен?

– Избирам децата ни! Избирам здравето си! Избирам живота ни!

На следващата сутрин той започна да събира багажа си. Не каза нищо повече – само един дълъг поглед, пълен с разочарование и болка.

Сега стоя сама в празната спалня и се чудя: Кога любовта към другите започва да убива любовта към себе си? И има ли правилен избор в такава ситуация? Какво бихте направили вие?