Мъжът ми доведе любовницата си у дома, докато дъщеря ни беше в болница: История за предателство и мълчание

— Как можа? — гласът ми трепереше, докато стоях на прага на спалнята. Мирисът на чужд парфюм още се носеше във въздуха. Станимир, мъжът, с когото бях споделила шест години от живота си, стоеше до леглото ни с непозната жена. Очите му бяха пълни с вина, но и с някакво странно безразличие. — Не е това, което си мислиш, Мария — прошепна той, но думите му увиснаха между нас като тежък облак.

Сърцето ми туптеше лудо, а в главата ми се блъскаха мисли за дъщеря ни Ива, която лежеше в болницата след тежка операция. Бях прекарала три безсънни нощи до леглото ѝ, молейки се да се събуди без болка. Оставих я само за няколко часа, за да взема чисти дрехи и да се изкъпя. А вкъщи ме чакаше този кошмар.

— Моля те, излез — казах на жената с ледено спокойствие, което не знаех, че притежавам. Тя не каза нищо, само ме погледна със съжаление и бързо излезе. Станимир остана сам срещу мен, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

— Мария, не исках да стане така… Просто… — започна той, но аз го прекъснах.

— Просто какво? Докато детето ти е в болница, ти си водиш любовницата у дома? Това ли е твоето „просто“?

Той сведе глава. В този момент разбрах, че не мога да му простя. Не и сега. Не и след всичко.

Върнах се при Ива в болницата със свито сърце. Тя спеше спокойно, а аз седнах до леглото ѝ и хванах малката ѝ ръчичка. Сълзите ми капеха по чаршафа, но се стараех да не издам нито звук. Не исках тя да усети болката ми.

На следващия ден позвъних на майка ми. Тя винаги беше била моята опора – силна жена, преживяла много. Очаквах да ме прегърне през телефона, да ми каже: „Ще мине и това, Марийче.“ Вместо това чух:

— Е, какво толкова е станало? Мъжете са такива. Понякога имат нужда от нещо различно. Ти гледай детето си и не се занимавай с глупости.

— Мамо! Той ме предаде! Докато Ива беше в болница!

— По-добре се стегни. Ако го изгониш, какво ще правиш сама? Знаеш ли колко жени са като теб? Всички търпят.

Тези думи ме удариха по-силно от предателството на Станимир. Не можех да повярвам, че собствената ми майка ще избере мълчанието пред истината. Затворих телефона с усещането, че светът под краката ми се разпада.

Следващите дни минаха като в мъгла. Станимир идваше в болницата – носеше играчки на Ива и се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Аз го избягвах, говорех само за детето. Вечер плачех тайно в банята на болничната стая.

Една вечер сестрата ме намери разплакана в коридора.

— Мария, трябва да се грижиш за себе си. Ива има нужда от силна майка — каза тя тихо.

— А ако вече не съм силна? Ако вече не знам коя съм?

Тя ме прегърна и аз се разплаках още по-силно.

Когато Ива най-накрая се прибра вкъщи, домът ни беше студен и празен. Станимир настояваше да остане при нас „заради детето“, но аз не можех да го гледам без да усещам гняв и обида.

Една вечер седнахме на масата заедно с Ива. Тя рисуваше с пастели, а ние мълчахме. Изведнъж тя ме погледна с големите си кафяви очи:

— Мамо, защо си тъжна?

Не знаех какво да ѝ кажа. Не можех да ѝ обясня света на възрастните – света на лъжите и предателствата.

— Просто съм уморена, слънце — казах и я прегърнах силно.

Станимир ме погледна виновно:

— Може ли да поговорим?

Излязохме на балкона.

— Мария… Сгреших. Не знам какво ми стана. Обичам те… Обичам Ива… Моля те, дай ми още един шанс.

Погледнах го дълго. Виждах страха му да остане сам повече от любовта към мен.

— Не знам дали мога да простя — казах тихо. — Не знам дали искам да живея с човек, който може да направи това точно когато най-много имах нужда от него.

Той замълча.

Майка ми продължаваше да настоява по телефона:

— Мисли за детето! Не разбивай семейството!

Но аз вече бях взела решение. Наех малък апартамент под наем в Люлин – старичък, но светъл. Започнах работа като касиерка в кварталния супермаркет. Беше трудно – парите не стигаха, Ива често боледуваше, а майка ми рядко идваше да помага.

Понякога вечер седях сама на кухненската маса и се чудех дали не сбърках. Дали трябваше да простя? Дали щях да бъда по-щастлива, ако бях останала? Но после виждах Ива – как расте уверена и спокойна до мен – и знаех, че съм направила правилния избор.

Сега ви питам: Кое е по-важно – семейството на всяка цена или достойнството на една жена? Трябва ли да търпим предателство в името на децата си или има моменти, когато трябва да изберем себе си?