Молитва в болничната тишина: Как вярата ме спаси, докато Мария се бореше за живота си
— Господи, само това ми остана… — прошепнах, стискайки ръцете си до побеляване. Болничният коридор беше пропит с миризма на дезинфектант и страх. Часът беше малко след полунощ, а аз седях на студената пластмасова пейка пред операционната зала на Пирогов. Вътре, зад тежките врати, Мария — моята Мария — се бореше за живота си.
— Татко, ще се оправи ли мама? — тихо попита дъщеря ми Ива, която се беше сгушила до мен. Очите ѝ бяха зачервени от плач, а гласът ѝ трепереше.
— Не знам, Иве… — отговорих, опитвайки се да не се разплача пред нея. — Но трябва да вярваме. Само това ни остана.
В този момент си спомних последния ни разговор с Мария преди да я откарат в операционната. Тя ме хвана за ръката и прошепна:
— Не ме оставяй сама… Обещай ми, че ще се грижиш за Ива, ако нещо стане.
— Не говори така! Ще се върнеш при нас, чуваш ли? — казах ѝ през сълзи.
Тя се усмихна с онази тиха усмивка, която винаги ме е карала да вярвам, че всичко ще бъде наред. Но този път не ѝ повярвах. В очите ѝ имаше страх, който никога досега не бях виждал.
В коридора времето спря. Чувах само тиктакането на часовника и далечните стъпки на сестрите. Мислите ми препускаха назад във времето — към първата ни среща на студентската сбирка във Велико Търново, към първата ни разходка по Янтра, към деня, в който Ива се роди и Мария плака от щастие.
Но после дойде болестта. Всичко започна с една обикновена настинка, която не минаваше. После лекарите казаха „тумор“. После „операция“. После „няма гаранции“.
— Господи, ако ме чуваш… — започнах да се моля наум. — Не за мен, а за нея. За Ива. Не им отнемай Мария…
В този момент до мен седна майка ми. Беше дошла от Плевен веднага щом разбра какво става.
— Сине, трябва да си силен — каза тя и сложи ръка на рамото ми. — Бог изпитва най-силните си чеда най-тежко.
— Не знам дали съм толкова силен… — отвърнах й отчаяно.
— Ще бъдеш. Заради Ива. Заради Мария.
В този момент в коридора нахлу братът на Мария — Георги. Беше пребледнял и ядосан.
— Как можахте да чакате толкова дълго? Защо не я заведохте по-рано на лекар? — изкрещя той към мен.
— Жоро, стига! — намеси се майка ми. — Никой не е виновен!
— Виновни сме всички! — извика той и се разплака.
Ива се разтрепери още повече и аз я прегърнах силно.
— Всички сме уплашени, Жоро… — казах тихо. — Но сега трябва да сме заедно.
Той седна срещу мен и зарови лице в ръцете си. В този момент осъзнах колко крехки са отношенията ни. Колко лесно болестта може да разруши всичко изградено с години — любовта, доверието, семейството.
Часовете минаваха бавно. Всяко отваряне на вратата на операционната караше сърцето ми да спира. Виждах как лекари излизат и влизат, как сестрите носят инструменти и шепнат нещо помежду си.
В един момент телефонът ми звънна. Беше баща ми.
— Как е Мария? — попита той с пресипнал глас.
— Още е вътре… Моля те, помоли се и ти за нея…
— Всеки ден го правя, сине… Всеки ден…
Затворих телефона и отново потънах в тишината на коридора. Вече не знаех дали вярвам в Бог или просто се моля от отчаяние. Но имах нужда да вярвам в нещо. В противен случай щях да се разпадна.
Изведнъж една от сестрите излезе от операционната и ни погледна сериозно:
— Операцията продължава по-дълго от очакваното… Ще ви уведомим веднага щом има новини.
Ива започна да плаче безутешно. Прегърнах я още по-силно и прошепнах:
— Мама е борец. Ще се справи…
Но вътрешно не бях сигурен в нищо.
В този момент Георги стана и излезе навън да пуши. Майка ми започна да шепне молитви под носа си. Аз просто седях и гледах празно пред себе си.
В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Как ще продължа без Мария? Как ще обясня на Ива? Как ще живея със себе си?
След още два часа най-накрая излезе хирургът — доктор Костадинов. Лицето му беше уморено, но в очите му проблясваше искра надежда.
— Операцията мина успешно — каза той тихо. — Сега всичко зависи от следващите 24 часа.
Паднах на колене и заплаках като дете. Майка ми ме прегърна, Ива също. Георги стоеше до прозореца и гледаше навън със сълзи в очите.
Тази нощ останахме в болницата до сутринта. Молихме се всички заедно — всеки по своему, всеки със своята болка и надежда.
Сега, месеци по-късно, Мария е у дома с нас. Все още е слаба, но се усмихва повече от всякога. Семейството ни вече не е същото — по-силни сме, по-сплотени сме… но белезите остават.
Понякога вечер още чувам ехото на онези молитви в болничната тишина и си мисля: Дали щях да оцелея без вярата? Дали човек може истински да прости на съдбата?