Между две майки: Моят живот, разкъсан между дълга и любовта

– Не може така, Мария! – гласът на майка ми трепереше от обида, докато държеше в ръце празната тава от мусака. – Цяла седмица не си идвала при мен, а тя… тя пак е тук!

Стоях в кухнята, с бебето на ръце, а вратата към хола беше леко открехната. Оттам се чуваше гласът на свекърва ми – строг, но уж загрижен:

– Марийче, не забравяй да сложиш още едно одеяло на малкия. В нашето семейство така правим – да не настине детето!

В този момент имах чувството, че въздухът в апартамента се сгъстява. Майка ми и свекърва ми – две силни жени, всяка с различни представи за това как трябва да живея. А аз – между тях, разкъсана от вина и страх, че ще разочаровам и двете.

Преди да родя, вярвах, че ще мога да балансирам. Майка ми, Елена, беше самотна жена – татко ни напусна, когато бях на десет. Тя ме отгледа с много труд и лишения. Винаги казваше: „Ти си всичко, което имам.“ Когато срещнах Петър и се омъжих за него, мислех, че ще намеря ново семейство, но не подозирах колко трудно ще бъде да угодя на всички.

Свекърва ми, леля Станка, беше от онези жени, които държат на традициите. „В нашия дом жената е стълбът!“, повтаряше тя още от първия ден. След като родих малкия Георги, тя настояваше да идва всеки ден – да помага, да ме учи как се гледа дете. Майка ми ревнуваше. „Ти си моята дъщеря!“, казваше тя. „Не забравяй откъде си тръгнала.“

Петър работеше по цял ден и рядко се намесваше. Вечерите ни минаваха в мълчание или в дребни спорове за това чия майка е по-права. Аз се чувствах като въже в игра на теглене – всеки дърпаше към себе си.

Една вечер майка ми ме хвана за ръката:
– Мария, ти вече не си същата. Откакто се омъжи… сякаш ме забрави.
– Мамо, не е вярно! Просто… имам толкова много задължения.
– А аз? Аз не съм ли твое задължение? – очите ѝ се насълзиха.

На следващия ден свекърва ми ме посрещна с нов списък от съвети:
– Не го кърмиш правилно! Виж как плаче! Трябва да ядеш повече супа от коприва.

Вътрешно крещях. Чувствах се провалена като майка и като дъщеря. Започнах да се съмнявам във всичко – дали съм добра майка за Георги, дали съм достатъчна за Петър, дали заслужавам любовта на майка ми.

Една сутрин не издържах. Седнах на пода в банята и заплаках безутешно. Петър ме намери така:
– Какво ти е?
– Не мога повече… Не мога да угодя на всички! – прошепнах.
Той ме прегърна неловко:
– Ще мине… Всички жени минават през това.

Но аз знаех, че не е толкова просто. Следродилната депресия беше само част от проблема. Истинската болка идваше от усещането, че никога няма да бъда достатъчна.

Седмици наред живеех като в мъгла. Майка ми настояваше да се връщам по-често у дома: „Георги трябва да познава баба си!“ Свекърва ми настояваше да спазвам нейните ритуали: „Така се прави в нашето семейство!“ Петър все по-често оставаше до късно на работа.

Една вечер избухнах пред всички:
– Стига! Не мога повече! Не съм ничия собственост! Искам просто да бъда майка на Георги и съпруга на Петър!

Майка ми избухна в сълзи и излезе безмълвно. Свекърва ми ме изгледа с укор:
– Неблагодарница…

Останах сама в хола с Георги на ръце. Погледнах го – спеше спокойно, сякаш нищо не се беше случило. В този миг разбрах: никога няма да мога да угодя на всички. Трябваше да избера себе си.

Започнах да поставям граници. Казах на майка ми, че ще я виждам по-често, но няма да позволя да ме манипулира с вина. На свекърва си обясних, че ще слушам съветите ѝ само когато ги поискам. Петър най-накрая разбра колко тежко ми е било и започна да прекарва повече време у дома.

Не беше лесно. Имаше дни, в които пак се чувствах виновна. Но вече знаех: ако не се погрижа за себе си, няма как да бъда добра за никого.

Сега често се питам: Дали някога ще мога да бъда достатъчна и за двете? Или просто трябва да приема, че понякога любовта значи да избереш себе си?

А вие как бихте постъпили? Може ли една жена да угоди едновременно на две майки?