Моят съпруг, скъперникът: Мечтая за развод
— Яна, пак ли ще харчиш за глупости? — гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато държеше касовата бележка от магазина като оръжие.
Погледнах го уморено, стиснала дръжките на пазарската чанта. Вътре имаше само хляб, малко сирене и ябълки за децата. Не бях купила нищо излишно, но знаех, че спорът тепърва започва.
— Петре, това са само най-необходимите неща. Децата трябва да ядат — опитах се да запазя спокойствие, макар гласът ми да трепереше.
Той въздъхна тежко, сякаш съм го предала. — Ти никога не мислиш за бъдещето! Всеки лев трябва да се спестява. Знаеш ли колко струва животът в тази държава?
Стиснах зъби. Знаех. Всяка стотинка я броях, всяка покупка я премислях по три пъти. Но за Петър никога не беше достатъчно. Вече десет години живеехме така — с постоянни сметки, забрани и упреци. В началото мислех, че е просто предпазливост, но с времето разбрах — това беше болестно скъперничество.
Понякога се връщах назад във времето и си спомнях първите ни години заедно. Тогава Петър беше друг човек — усмихнат, щедър с жестове, ако не и с пари. Подаряваше ми цветя от пазара, водеше ме на разходки из Борисовата градина. Но след като се оженихме и се родиха децата, нещо в него се пречупи. Всяка стотинка стана повод за скандал.
— Мамо, гладен съм — гласът на малкия Мартин ме извади от мислите ми.
— Идвам, миличък — казах и му подадох ябълка.
Петър ме изгледа строго. — Не давай всичко наведнъж! Трябва да стигне за цялата седмица.
Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках децата да виждат слабостта ми. Вечерта ги приспах с приказка за смелия рицар и добрата кралица, а после останах сама в тъмната кухня. Седнах до прозореца и гледах светлините на града. Чудех се как стигнах дотук.
Майка ми често ми казваше: „Яна, гледай си мъжа! Важно е да има стабилност.“ Но никой не ме беше предупредил какво значи стабилност без топлина, без подкрепа. С годините започнах да се чувствам като затворник в собствения си дом.
Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър говори по телефона с майка си:
— Не знам какво да правя с Яна… Само харчи и харчи. Ако не я спра, ще останем на улицата!
Стиснах гъбата толкова силно, че почти я скъсах. Не бях харчила за себе си от месеци — дрехите ми бяха стари, обувките износени. Всичко отиваше за децата и сметките. Но в очите на Петър аз бях врагът.
На следващия ден реших да поговоря с него открито.
— Петре, така не може повече. Чувствам се като чужденец в собствения си дом. Не мога да живея само със страх от следващия скандал.
Той ме погледна студено.
— Ако не ти харесва, знаеш къде е вратата.
Тези думи ме удариха като шамар. За миг ми се зави свят. Дали наистина трябваше да си тръгна? А децата? Как щях да се справя сама?
Започнах да търся работа — тайно от Петър. Намерих обява за продавачка в кварталната книжарница. Собственичката, леля Мария, беше добра жена и веднага ме прие на пробен период.
Първият ден в книжарницата беше като глътка въздух след години под вода. Мирисът на книги, тихият разговор с клиентите… За първи път от години се почувствах жива.
Вечерта казах на Петър:
— Започнах работа. Ще помагам с парите вкъщи.
Той само сви рамене.
— Прави каквото искаш. Само не очаквай от мен да гледам децата.
Знаех, че няма да е лесно. Но вече не можех да живея в страх и унижение. Започнах да спестявам тайно малки суми — по няколко лева от заплатата си всяка седмица. Мечтаех за деня, в който ще мога да си позволя собствено жилище — малко, но мое.
С времето започнах да говоря повече с майка си по телефона. Тя усещаше болката ми дори без думи.
— Яна, ти заслужаваш повече. Не стой там само заради децата — каза ми една вечер тя със сълзи в гласа.
Дълго мислих над думите ѝ. Дали щях да им причиня повече болка, ако остана или ако си тръгна? Всяка вечер гледах спящите им лица и се молех да взема правилното решение.
Една сутрин Мартин ме прегърна силно:
— Мамо, ти си най-добрата! Когато порасна, ще ти купя голяма къща!
Разплаках се пред него за първи път. Тогава разбрах — не мога повече да живея в страх и лишения. Децата заслужават щастлива майка.
Сега стоя пред прозореца на малката стая под наем и пиша тази история. Не знам какво ме чака утре, но знам едно — вече не съм затворник на чуждия страх и скъперничество.
Понякога се питам: Колко жени още живеят така? Колко от нас ще намерят сили да изберат себе си? Ще имате ли смелостта да направите тази крачка?