Не искам снаха ми да печели повече: отказах да гледам внучето си

— Мамо, моля те, само за няколко месеца. Няма кой друг да ни помогне — гласът на сина ми Димитър трепери по телефона. Чувствам как сърцето ми се свива. Вече е трети път тази седмица, в който ме моли да гледам малкия Борко, докато снаха ми Мария започне работа.

Затварям очи и стискам слушалката. В главата ми се въртят мисли, които не смея да изрека на глас. Какво ще стане, ако Мария започне да печели повече от Димитър? Как ще се почувства той? Как ще изглежда пред приятелите си? Пред мен? В нашето семейство винаги мъжът е бил този, който носи парите вкъщи. Така ме е учила майка ми, така съм живяла цял живот.

— Митко, не мога — отвръщам тихо. — Имам болки в кръста, а и докторът ми забрани да се натоварвам.

Знам, че лъжа. Болките ги има, но не са толкова силни. Истинската болка е друга — страхът, че ще изгубя сина си, че ще се промени нещо необратимо в нашето семейство.

— Мамо, моля те! — почти прошепва той. — Мария намери работа в една фирма в София. Ще взима повече от мен… Аз още не мога да си намеря нищо. Ако не й помогнем сега, ще трябва да се върне в провинцията при родителите си.

Тези думи ме пронизват като нож. Представям си как Мария се връща при майка си и баща си в Плевен, а Димитър остава сам в малкия апартамент в Люлин. Виждам как Борко расте без баща си. Но още по-силно ме плаши мисълта, че ако Мария започне да печели повече, Димитър ще се почувства ненужен. Ще започне да пие? Ще се затвори в себе си? Ще ме намрази ли, че не съм го подкрепила?

— Митко, не мога — повтарям. — Наистина съжалявам.

Чувам как въздиша тежко. После затваря телефона.

Оставам сама в кухнята. Чашата с чай изстива пред мен. Поглеждам снимката на стената — Димитър като малък, усмихнат до ушите, държи ме за ръка на плажа във Варна. Тогава всичко беше по-просто. Тогава аз бях неговият свят.

Вечерта Мария ми звъни. Гласът й е тих, почти безжизнен.

— Здравейте, госпожо Елена… Извинявайте, че ви притеснявам… Просто исках да попитам дали сте размислили…

— Не мога, Мария — прекъсвам я рязко. — Не се чувствам добре.

— Разбирам… — прошепва тя и затваря.

Седмици минават. Димитър става все по-мълчалив по телефона. Мария рядко се обажда. Един ден научавам от съседката, че са заложили телевизора си за пари. Сърцето ми се къса, но не мога да се накарам да им помогна.

Вечерта не мога да заспя. Въртя се в леглото и мисля за всичко онова, което никога не съм казвала на глас: страхувам се от промяната. Страхувам се синът ми да не стане „по-малко мъж“, ако жена му носи повече пари вкъщи. Страхувам се да не изгубя мястото си в живота му.

Една сутрин получавам съобщение от Димитър: „Мамо, Мария замина с Борко при родителите си. Аз оставам тук.“

Светът ми рухва. Отивам до прозореца и гледам празната улица под мен. Чувствам се виновна и сама. Знам, че можех да помогна, но избрах страха пред любовта.

След седмица Димитър идва у дома. Очите му са подпухнали от безсъние.

— Защо не ни помогна? — пита ме тихо.

— Мислех… Мислех, че така ще е по-добре за теб — прошепвам.

— По-добре ли е? — гласът му трепери от гняв и болка.

Не знам какво да кажа. Прегръщам го неловко, но той се отдръпва.

— Мамо, понякога трябва да оставиш хората сами да решават кое е добро за тях — казва и излиза.

Оставам сама в тишината на апартамента си. Поглеждам снимката на стената и се питам: Кога страхът ни прави по-лоши родители? И колко струва гордостта ни, когато семейството ни се разпада пред очите ни?

Кажете ми — бихте ли постъпили по различен начин? Или и вие сте били пленници на собствените си страхове?