„Децата ти ме побъркват!“ — Историята на една българска свекърва и нейната снаха

„Децата ти ме побъркват!“, изкрещя Стефка, докато вратата на детската стая се затръшна с трясък. Стоях в кухнята, с ръце, потънали в тесто за баница, а сърцето ми туптеше като лудо. Беше вторник сутрин, а у дома вече цареше хаос. Петър, малкият ми син, тичаше след котката с дървена лъжица, а Деси — дъщеря ми, ревеше, защото не можеше да намери любимата си кукла.

Стефка, свекърва ми, се беше пенсионирала преди месец. След 40 години като учителка по математика в Пловдив, тя реши да се премести при нас в София. Мъжът ми — Иван — настояваше, че ще ни помага с децата, а и тя имала нужда от компания. Но още от първия ден разбрах, че нещата няма да са толкова прости.

— Мария, не може така! Виж ги какви са невъзпитани! — продължи тя да се кара, докато аз се опитвах да запазя самообладание. — На моето време децата слушаха! Не тичаха из къщата като обезумели!

— Стефке, моля те… — започнах тихо, но тя вече беше излязла на балкона да пуши. Знаех, че ще минат поне десет минути, преди да се върне и да продължи с критиките.

Вечерта Иван се прибра уморен от работа. Седнахме на масата — аз, той, децата и Стефка. Тя започна веднага:

— Иванчо, трябва да говориш с жена си! Децата са разглезени! Не слушат! Аз не мога да издържам така!

Иван въздъхна тежко и ме погледна с онзи поглед „моля те, не започвай сега“. Но аз вече бях на ръба.

— Стефке, правим всичко възможно. Времената са други. Децата са различни… — опитах се да обясня.

— Не ме интересува! Вие ги оставяте да правят каквото си искат! — отсече тя.

Тази вечер заспах със сълзи на очи. Чувствах се безсилна. Обичах Иван и исках децата ми да растат в спокойна среда, но присъствието на Стефка превръщаше всеки ден в изпитание.

Седмиците минаваха. Стефка все по-често повишаваше тон. Петър започна да заеква от напрежение. Деси стана затворена и мълчалива. Аз самата усещах как губя почва под краката си.

Една вечер чух как Деси шепне на брат си:

— Петре, мислиш ли, че баба ни мрази?

Сърцето ми се сви. Не можех повече да търпя това. На следващия ден изчаках Иван да се прибере и му казах твърдо:

— Трябва да говорим със Стефка. Това не може да продължава така.

Седнахме тримата в хола. Стефка беше намусена.

— Стефке — започнах аз — виждаме, че ти е трудно с нас. Но и на нас ни е трудно. Децата усещат напрежението. Моля те, нека опитаме да намерим начин да живеем заедно без толкова много караници.

Тя ме изгледа строго:

— Ти мислиш, че аз не страдам ли? Оставих всичко в Пловдив заради вас! И какво получавам? Нито уважение, нито благодарност!

Иван се намеси:

— Мамо, знаем, че ти е тежко. Но моля те — опитай се да бъдеш по-мека с децата.

Сълзи напълниха очите на Стефка. За първи път я видях толкова уязвима.

— Аз… аз просто не знам какво да правя с тях — прошепна тя. — Свикнала съм с реда в училище. А тук… всичко е различно.

В този момент осъзнах колко самотна се чувства тя. Пенсионирането я беше лишило от смисъл и рутина. Децата й бяха непознати територии.

— Може би трябва да опитаме нещо ново — предложих аз. — Да прекарвате време заедно по твой начин. Научи ги на нещо, което обичаш.

Стефка ме погледна изненадано:

— Мислиш ли, че ще искат?

— Сигурна съм — усмихнах се аз.

На следващия ден тя покани Деси и Петър в кухнята и им показа как се правят домашни мекици. За първи път от месеци чух смях от детската стая.

Постепенно отношенията ни започнаха да се променят. Стефка намери нов смисъл — стана баба-учителка у дома. Децата я обожаваха заради историите й от младостта и вкусните й гозби.

Понякога пак имаше спорове и напрежение — но вече знаехме как да говорим един с друг. Научихме се на търпение и прошка.

Днес седя на балкона с чаша кафе и гледам как Стефка учи Петър да брои до сто с бобени зърна. Усмихвам се през сълзи — от облекчение и благодарност.

Понякога си мисля: Колко често забравяме колко трудно е да бъдеш част от нечий чужд свят? А вие как бихте постъпили на мое място?