Следите в снега: История за доверие, семейство и граници в българското село

– Пак ли си ти, Мария? – гласът на майка ми прозвуча раздразнено от кухнята, докато аз стоях на прага с кални обувки и сърце, което блъскаше в гърдите ми. – Колко пъти ще повтаряш, че някой обикаля къщата? В това село всички се познаваме!

Не знаех как да ѝ обясня страха си. Беше трета сутрин, в която намирах отпечатъци от тежки ботуши под прозореца на стаята ми. Не бяха нашите – татко носеше гумени галоши, а брат ми – износени маратонки. Тези следи бяха различни, дълбоки, сякаш някой е стоял дълго време и е наблюдавал.

– Мамо, не си измислям! – настоях тихо. – Виж сама, следите са още там.

Тя само въздъхна и продължи да реже лук за манджата. Брат ми Стефан се появи на вратата, разрошен и сънен.

– Пак ли с тия глупости? – изсмя се той. – Сигурно е някое куче или циганчетата от долния край.

– Не е куче! – извиках по-остро, отколкото исках. – Кучетата не носят ботуши!

Тишината натежа между нас. Майка ми ме изгледа строго.

– Мария, стига си всявала паника. Имаме достатъчно грижи – баща ти пак не е получил заплатата си навреме, а аз трябва да платя сметките. Не ни трябват измислени страхове.

Излязох навън, за да не видят сълзите ми. Въздухът беше студен и влажен, а над селото се стелеше мъгла. Огледах двора – следите още личаха ясно в калта до прозореца. Прокарах пръсти по тях и усетих как кожата ми настръхва.

Вечерта седяхме на масата, а баща ми мълчеше угрижено. Брат ми разказваше за някакъв бой в училище, но аз не го слушах. Мислех само за онзи непознат, който може би пак ще дойде тази нощ.

– Мария, я дай хляба насам – прекъсна ме баща ми. Подадох му го с трепереща ръка.

– Какво ти е? – попита той тихо.

– Нищо…

– Пак ли мислиш за следите? – намеси се майка ми с раздразнение.

– Да…

– Стига вече! – избухна тя. – Ако толкова те е страх, заключвай прозорците и не се занимавай!

Стефан се изсмя подигравателно:

– Може би някой те харесва и те дебне! Или си измисляш всичко за внимание.

Погледнах ги един по един. Всички бяха срещу мен. Чувствах се сама в собствения си дом.

На следващата сутрин намерих нещо ново – парче плат, закачено на един от бодливите храсти до оградата. Беше тъмносиньо, с миризма на евтин тютюн. Сърцето ми се сви от страх и гняв.

Вечерта реших да говоря със съседката леля Пенка. Тя винаги знаеше всичко за всички.

– Марийче, какво има, мило? – попита тя, когато ѝ разказах.

– Някой обикаля къщата ни нощем… А вкъщи никой не ми вярва.

Леля Пенка се замисли:

– Знаеш ли, преди седмица видях непознат мъж да върви към гората горе. Не беше от нашите хора… Но кой знае? Може да е някой работник от строежа на новия път.

– А ако не е? Ако е крадец или… нещо по-лошо?

Тя ме потупа по рамото:

– Кажи на баща си да провери двора довечера. И не се страхувай толкова – тук рядко стават бели.

Върнах се у дома с още по-голямо безпокойство. Опитах пак да говоря с баща ми:

– Тате… Моля те, провери двора тази нощ. Само за мое спокойствие.

Той въздъхна уморено:

– Добре, Мария. Ще погледна.

През нощта чух стъпки отвън. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Надигнах се бавно и погледнах през прозореца – в мрака различих силует до оградата. Изведнъж баща ми излезе с фенерче и извика:

– Кой си ти? Какво правиш тук?

Силуетът замръзна за миг, после хукна към гората. Баща ми го подгони, но скоро се върна задъхан и ядосан.

– Имаше право… Някой наистина обикаля тук! – призна той накрая.

Майка ми пребледня:

– Господи… Ами ако беше влязъл вътре?

Стефан млъкна и ме изгледа виновно.

На следващия ден цялото село говореше за случилото се. Съседите започнаха да заключват портите си вечер. Леля Пенка разказваше навсякъде как „Марийчето спасило всички“.

Но у дома атмосферата беше напрегната. Майка ми не можеше да прости на себе си, че не ми е повярвала. Баща ми беше още по-мълчалив от обикновено. А аз… Аз вече не можех да имам същото доверие към тях.

Една вечер седнахме всички заедно на масата. Мълчанието беше тежко като олово.

– Извинявай, Мария… – прошепна майка ми със сълзи в очите. – Понякога забравяме да слушаме децата си…

Погледнах я дълго и тихо казах:

– Не е само до това да слушате… А до това да вярвате.

Стефан кимна виновно:

– Извинявай и аз…

В този момент разбрах колко лесно може да се разклати доверието в семейството – и колко трудно е после да го възстановиш.

Сега всяка вечер заключваме прозорците и проверяваме двора заедно. Но усещането за сигурност вече не е същото.

Понякога се питам: Колко струва доверието между близките ни? И кога забравяме да вярваме един на друг?