Между две врати: Когато свекървата разделя семейството

— Пак ли само бурканите, Мария? — гласът на свекърва ми, Стоянка, отекна в коридора, докато ми подаваше две торби с компоти и лютеница. — На Галя ще дам парите за ремонта, тя има нужда. Вие сте си добре.

Стиснах зъби и се усмихнах насила. Вече не броях пътищата, по които Стоянка показваше ясно кого обича повече. Галя — зълва ми, винаги получаваше най-доброто: пари за новата й кухня, за екскурзията до Гърция, дори за скъпата й козметика. А ние с Петър — синът й и моят съпруг — получавахме само буркани и понякога някоя стара покривка.

Вечерта, когато Петър се прибра от работа, го посрещнах с тежест в гърдите.
— Пак ли само храна? — попита той, без да ме погледне.
— Да. Галя ще получи парите за ремонта.
Петър въздъхна дълбоко и се отпусна на стола. — Не искам да се карам с майка ми. Тя си знае.
— А ти знаеш ли как се чувствам аз? — гласът ми трепереше. — Все едно сме втора ръка хора в собственото ти семейство.

Той замълча. Тишината между нас беше по-тежка от всяка кавга. Знаех, че го боли, но и че не смее да се изправи срещу майка си.

На следващия ден Галя дойде на гости. Влезе с широка усмивка и нова чанта.
— Мамо, благодаря ти! С парите ще си оправя банята най-после! — целуна Стоянка по бузата и ме погледна с онзи поглед на победителка.
Стоянка се обърна към мен:
— Мария, ти си млада, ще се справиш. Галя е сама, трябва да й помагам.
— А ние? — не издържах аз. — Ние не сме ли семейство?
Стоянка ме изгледа строго:
— Вие имате всичко. Петър работи, ти си здрава. Не се оплаквай.

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Не беше само заради парите. Беше заради усещането, че никога няма да бъда част от това семейство, колкото и да се старая.

Дните минаваха в напрежение. Петър ставаше все по-мълчалив. Аз се чувствах все по-изолирана. Веднъж дори чух Стоянка да казва на съседката:
— Мария е добра жена, ама не е като нашата Галя. Тя е кръв.

Започнах да избягвам срещите със свекърва ми. Но тя идваше често — уж да донесе нещо за детето, а всъщност все намираше повод да подчертае колко много помага на Галя.

Една вечер седяхме с Петър на терасата. Детето спеше, а аз не издържах повече:
— Петре, така не може да продължава. Чувствам се унизена. Не искам детето ни да расте с усещането, че е по-малко обичано.
Той ме погледна уморено:
— Какво искаш да направя? Да се скарам с майка?
— Искам да застанеш до мен. Да й кажеш, че сме семейство и заслужаваме уважение.
Петър замълча дълго. После каза тихо:
— Ще опитам.

След няколко дни Стоянка дойде пак. Този път Петър я посрещна на вратата:
— Мамо, трябва да поговорим.
Тя го изгледа изненадано:
— Какво има?
— Не е честно към Мария и към мен. Помагаш на Галя с пари, а нас ни третираш като чужди.
Стоянка се намръщи:
— Галя има нужда! Вие сте си добре!
— Не сме добре — каза Петър твърдо. — Искам да уважаваш жена ми и нашето семейство.
Стоянка млъкна за миг, после избухна:
— Значи Мария те настройва срещу мен! Тя ли е по-важна от майка ти?
Петър ме хвана за ръката:
— Мария е моето семейство сега.

Стоянка тръшна вратата и си тръгна обидена. Седяхме дълго в тишина. Не знаех дали съм спечелила или загубила още повече.

След този ден отношенията ни със свекърва ми станаха още по-студени. Галя спря да ни търси. Петър беше разкъсан между мен и майка си. Аз се чувствах виновна, че съм причина за разрива, но и облекчена, че най-после някой ме чу.

Минаха месеци. Стоянка идваше рядко и все по-рядко носеше нещо за детето. Понякога я виждах през прозореца — вървеше бавно към дома на Галя с торба в ръка.

Една вечер седях сама в кухнята и мислех за всичко случило се. Дали постъпих правилно? Дали трябваше да търпя още? Или пък трябваше да замълча завинаги?

Понякога си мисля: Колко струва едно семейство? Има ли цена любовта между роднини? Или всичко се свежда до това кой ще получи повече?

А вие как бихте постъпили на мое място?