Колата на брат ми е на мое име – Българска семейна клопка

– Пак ли писмо от КАТ? – изсъска майка ми, докато държеше в ръка поредния бял плик. Очите ѝ бяха пълни с тревога, а аз усещах как гърлото ми се свива. Беше понеделник сутрин, а аз вече знаех, че денят ми е съсипан.

Всичко започна преди две години, когато брат ми Петър ме помоли да му помогна. Той беше безработен, с лошо кредитно досие и никакъв шанс да си купи кола на свое име. Аз тъкмо бях започнал работа в една софийска фирма и някак си се чувствах длъжен да му подам ръка. „Само за малко, докато се оправя“, обеща ми той. „Ще я карам внимателно, ще плащам всичко навреме.“

Подписах документите в нотариуса без да се замисля. Колата – една стара „Опел Астра“ – стана моя по документи, но реално беше негова. Първите месеци всичко вървеше добре. Петър идваше всяка неделя на гости, носеше банички и разказваше весели истории за пътуванията си из страната. Майка ни сияеше от радост, че двамата сме задружни.

Но после нещата се объркаха. Започнаха да идват писма – първо за неплатени винетки, после за глоби от паркиране в центъра на Пловдив, където никога не съм стъпвал. Обаждах се на Петър, той все обещаваше: „Ще ги платя, бе! Не се притеснявай.“ Но месеците минаваха, а глобите се трупаха.

Една вечер баща ми седна до мен на кухненската маса. Беше уморен, с побеляла коса и ръце, които трепереха леко.
– Сине, това не е твоя работа. Трябваше да го оставиш сам да се оправя.
– Той ми е брат, тате… Как да го оставя?
– Понякога най-голямата помощ е да не помагаш.

Думите му ме боляха повече от всичко друго. Винаги съм вярвал, че семейството е над всичко. Но сега започвах да се чудя – дали не съм направил най-голямата грешка в живота си?

Петър започна да избягва срещите ни. Телефонът му често беше изключен. Майка ни го защитаваше: „Тежко му е, не го натискай! Ще се оправи.“ Но аз вече усещах как тежестта на неговите проблеми ме затиска до пръсване.

Една вечер получих призовка от съда – някой беше блъснал колата в Русе и избягал. Свидетелите записали номера – моя номер. Седях сам в стаята си и гледах празната стена. За първи път в живота си изпитах истински страх.

На следващия ден отидох при Петър. Намерих го в кварталното кафене, обграден от приятели и цигарен дим.
– Трябва да говорим – казах тихо.
Той ме погледна с уморени очи.
– Знам защо си тук…
– Не мога повече така! Всичко е на мое име! Ако стане нещо сериозно?
– Ще оправя нещата, обещавам!
– Колко пъти го каза вече?

Той замълча. В този момент разбрах – няма да се промени. Не и заради мен.

Върнах се вкъщи и казах на родителите си, че ще прехвърля колата обратно на Петър или ще я продам. Майка ми плака цяла нощ. Баща ми само кимна – разбираше ме.

След седмица Петър изчезна. Не отговаряше на обажданията ми, приятелите му не знаеха къде е. Останах сам с дълговете и срама пред съседите.

Минаха месеци. Платих глобите една по една, взех заем от банката и продадох колата на безценица. Семейството ни вече не беше същото – майка ми остаря за една зима, баща ми почти не говореше.

Петър се върна след година – слаб, с угаснал поглед. Опита се да ми благодари, но между нас вече имаше стена.

Сега стоя сам в стаята си и се чудя: струва ли си да жертваш себе си заради семейната обич? Или понякога трябва да поставиш граници дори пред най-близките?

Какво бихте направили вие?