Последният лъч светлина: Как се сбогувахме с нашата дъщеря в сълзи и надежда

– Не, не, не! – гласът ми се разнесе като писък, който разкъса тишината на болничната стая. Стиснах малката ръчичка на Мария, сякаш ако я държа достатъчно силно, ще я върна обратно при нас. Сърцето ми се късаше, а сълзите се стичаха по бузите ми, попивайки в бялата възглавница.

Стоях до леглото ѝ, а около мен се въртяха лекари и сестри, говореха тихо, с онзи особен тон, който използват, когато знаят, че няма какво повече да направят. Мъжът ми, Георги, стоеше до прозореца, с гръб към мен, стиснал юмруци, сякаш се бореше с невидим враг.

– Госпожо Иванова, – обърна се към мен доктор Петрова, – знам, че е трудно, но трябва да говорим за следващите стъпки…

Погледнах я с празен поглед. Какви стъпки? Какво изобщо има след това? Мария беше нашето слънце, нашата надежда, нашият смях в сивото ежедневие. Само преди седмица тичаше из двора на блока, с косички, сплетени на две плитки, и се смееше на глас. После дойде тази ужасна катастрофа, една секунда невнимание на шофьора, и всичко се преобърна.

– Искаме да я вземем у дома, – прошепнах, – да си бъде с нас…

Доктор Петрова се приближи, сложи ръка на рамото ми. – Знам, че е трудно, но… има деца, които чакат. Може би… може би Мария може да им даде шанс за живот.

Георги се обърна рязко. – Какво искате да кажете? – гласът му беше остър, почти враждебен.

– Говоря за даряване на органи, – каза тя тихо. – Знам, че е трудно да се мисли за това сега, но…

Погледнах към лицето на Мария. Толкова спокойно, сякаш просто спи. В този момент в мен се надигна гняв – към съдбата, към Бога, към всички, които имаха щастието да държат децата си живи. Но после си спомних как Мария винаги споделяше играчките си с другите деца, как никога не плачеше, когато някой ѝ вземе бонбона. Тя беше доброта, въплътена в малко тяло.

– Не мога… – прошепнах. – Не мога да я пусна.

Георги се приближи до мен, хвана ме за ръката. Очите му бяха пълни със сълзи, които не искаше да покаже. – Може би… може би това е единственият начин Мария да остане жива. В други деца. В други семейства.

Седнахме заедно до леглото ѝ. През прозореца залязващото слънце хвърляше последните си лъчи върху лицето ѝ. В този момент осъзнах, че не мога да я задържа само за себе си. Че любовта не е притежание, а дар. И че може би, ако помогнем на други семейства да не преживеят нашата болка, Мария ще продължи да живее по някакъв начин.

– Добре, – казах тихо. – Съгласни сме.

В следващите часове всичко мина като в мъгла. Подписвахме документи, говорехме с психолози, а аз не спирах да държа ръчичката ѝ. Спомням си как една сестра ми донесе чаша чай и ме погали по косата, както майка ми правеше, когато бях малка. В този момент се почувствах отново дете – безпомощна, изгубена, търсеща утеха.

Когато всичко приключи, останахме сами с Мария. Георги я целуна по челото, а аз ѝ запях любимата ѝ песничка. Гласът ми трепереше, но исках последното, което чуе, да бъде любов.

След дни, когато вече бяхме у дома, телефонът звънна. Беше доктор Петрова. – Исках само да знаете, че благодарение на вас три деца сега имат шанс за живот. Едно от тях вече се усмихва на майка си.

Седнах на пода в коридора и заплаках. Не знаех дали съм направила правилното нещо. Болката не намаляваше, но в нея се появи малка искра надежда. Може би Мария наистина живее някъде там – в нечий смях, в нечии първи стъпки, в нечии прегръдки.

Семейството ни никога няма да бъде същото. Георги се затвори в себе си, а аз често се улавям, че говоря на Мария, сякаш е до мен. Хората ни гледат със съжаление, някои ни избягват, защото не знаят какво да кажат. Но има и такива, които ни прегръщат, които ни носят домашна баница или просто седят до нас в тишина.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, бих ли направила същото? Бих ли имала силата отново да дам част от себе си, за да спася друг? Не знам. Но знам, че Мария беше светлина – и тази светлина не угасна напълно.

А вие, ако бяхте на мое място, какво бихте направили? Може ли болката да се превърне в надежда, или просто се учим да живеем с нея?