Втора възможност: История за една лъжа, която промени всичко
– Не мога да повярвам, че точно ти го направи! – гласът ми трепереше, докато гледах Димитър право в очите. Беше петък вечер, масата беше отрупана с домашно приготвени ястия, а децата се смееха в съседната стая. Майка ми сипваше салата, баща ми разказваше поредния си виц, а аз усещах как под повърхността на този уютен семеен момент нещо се пропуква.
Всичко започна с един невинен въпрос от сестра ми – „Мите, защо толкова често закъсняваш напоследък?“. Димитър се усмихна неловко, но преди да успее да отговори, телефонът му иззвъня. Видях как погледът му се промени – стана напрегнат, почти изплашен. Вдигна телефона и излезе на балкона. Тогава майка ми прошепна: „Не ти ли се струва странно?“. Сърцето ми заби лудо. Винаги съм вярвала на Димитър. Бяхме заедно от студентските години, преживяхме толкова много – безпаричие, болести, раждането на децата ни. Но тази вечер нещо в мен се пречупи.
Когато се върна, вече не можех да се сдържам. „Кой беше?“, попитах тихо, но твърдо. Той замълча за миг, после каза: „Колежка от работа…“. Но аз вече знаех истината. Виждах я в очите му. Виждах я в начина, по който избягваше погледа ми.
– Лъжеш ме – казах и гласът ми прозвуча по-силно, отколкото исках. Всички млъкнаха. Дори децата спряха да се смеят. Баща ми остави вилицата си и ме погледна с тревога.
– Какво става тук? – попита той.
– Мама и тате, трябва да знаете нещо – започнах с пресъхнало гърло. – Димитър… Димитър ме лъже. И не само мен.
Димитър се опита да ме прекъсне, но вече не можех да спра. Сълзите ми потекоха по бузите.
– От месеци има връзка с друга жена! Знам го! Видях съобщенията! Чух ги как си говорят!
Майка ми ахна и сложи ръка на устата си. Баща ми стана от масата и застана до мен.
– Това вярно ли е, Мите? – гласът му беше леден.
Димитър мълча дълго. После само кимна. В този момент светът ми се срина. Чувствах се унизена пред всички – пред родителите си, пред сестра си, пред децата си.
– Защо? – прошепнах. – Как можа?
– Не знам… – каза той тихо. – Всичко между нас стана толкова… обикновено. Работата ме изтощаваше, ти беше винаги заета с децата… И просто… Просто се случи.
– Просто се случи?! – извиках аз. – Това ли е оправданието ти?
Сестра ми ме прегърна през рамо. Майка ми плачеше безмълвно. Баща ми гледаше Димитър така, сякаш никога не го е познавал.
Вечерята приключи в мълчание. Димитър си тръгна още същата вечер. Децата не разбираха какво става – малкият плачеше и питаше кога татко ще се върне.
Следващите дни бяха ад. Всички в блока разбраха за скандала – в България тайните не остават дълго скрити. Съседките ме гледаха със съжаление, някои дори с укор, сякаш аз съм виновна за всичко. На работа едва се държах – колежките шушукаха зад гърба ми.
Една вечер седнах сама на кухненската маса и започнах да пиша писмо до Димитър. Писах му всичко – болката си, гнева си, разочарованието си. После го скъсах на малки парчета и ги хвърлих в кофата.
Майка ми настояваше да му простя – „Децата имат нужда от баща си!“, казваше тя. Но аз не можех да забравя предателството.
Седмици наред се борех със себе си – дали да дам втори шанс или да започна начисто? Всяка вечер слушах как децата питат за баща си и сърцето ми се късаше.
Един ден Димитър дойде на вратата ни с букет цветя и очи пълни със сълзи.
– Моля те… Прости ми! Греших! Не мога без вас!
Погледнах го дълго. Виждах страха му, отчаянието му. Но виждах и собственото си отражение в очите му – жена, която вече не вярва.
– Не знам дали мога да простя – казах тихо. – Не знам дали някога ще ти повярвам отново.
Той падна на колене пред мен и заплака като дете.
– Ще направя всичко! Само ми дай шанс!
Децата тичаха към него и го прегръщаха през кръста.
В този момент разбрах колко е трудно да бъдеш силен. Колко е трудно да простиш, когато душата ти е разбита на парчета.
Сега стоя тук, пиша тези редове и се чудя: Може ли една лъжа да бъде простена? Заслужава ли семейството втори шанс или трябва да продължа напред сама? Какво бихте направили вие на мое място?