Когато поисках баба ми да прехвърли апартамента на мое име: Истината за любовта, доверието и семейството

– Мария, как можа да ми го поискаш? – гласът на баба Катя трепереше, а ръцете ѝ стискаха чашата с чай така, сякаш от това зависеше животът ѝ. Седях срещу нея на масата в малката кухня в Люлин, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Въздухът беше натежал от неизказани думи.

– Бабо, не го казвам от алчност – прошепнах, макар че думите ми звучаха кухо дори в собствените ми уши. – Просто… знаеш какви са времената. Ако апартаментът е на мое име, ще мога да тегля заем, да започна нещо свое. Ти винаги си казвала, че искаш да съм сигурна и защитена.

Тя ме гледаше дълго, очите ѝ бяха влажни. Спомних си как като малка се сгушвах до нея в леглото, когато бурята ме плашеше. Тогава тя беше моят пристан. Сега аз бях бурята.

– Не знам дали разбираш какво ми причиняваш – каза тя тихо. – Ти си всичко, което имам. След като майка ти и баща ти си тръгнаха… ти беше моят свят. А сега ме караш да се чувствам като някаква пречка.

– Не е така! – извиках по-рязко, отколкото исках. – Просто… всички около мен вече имат нещо свое. Петя купи апартамент с помощта на родителите си, Иво наследи къща в Банкя. Само аз все още живея тук, като гост.

– Ти никога не си била гост! – прекъсна ме тя. – Това е твоят дом. Но домът не е нотариален акт, Мария. Домът е любовта между нас.

Замълчах. В този момент осъзнах колко дълбоко съм я наранила. Но мисълта за сигурността не ме напускаше – страхът, че ако нещо се случи с нея, ще остана без нищо. В България наследствата често се превръщат в бойно поле.

Седмици наред между нас цареше ледено мълчание. Готвехме и ядяхме заедно, но разговорите ни бяха повърхностни. Веднъж я чух да плаче нощем. Сърцето ми се сви, но гордостта ми не позволи да я прегърна.

Един ден леля Силвия – сестрата на баща ми – дойде на гости. Още от вратата започна:

– Катя, чух какво става. Мария, ти ли си поискала апартамента? Не ти ли стига, че баба ти те е отгледала сама? Сега искаш да я изхвърлиш?

– Не искам да я изхвърлям! – избухнах. – Просто искам сигурност!

– Сигурност? – изсмя се тя горчиво. – В това семейство никой не е имал сигурност! Майка ти избяга с някакъв чужденец, баща ти се пропи… Само Катя остана тук за теб! А ти сега я караш да се чувства ненужна!

Баба ми стоеше мълчалива, с наведена глава. В този момент осъзнах колко сама се чувства.

Вечерта седнах до нея на дивана.

– Бабо… съжалявам – прошепнах. – Може би сгреших. Просто ме е страх за бъдещето.

Тя ме погледна уморено:

– Всички сме се страхували, Мария. Но когато започнеш да мислиш само за себе си, губиш всичко ценно.

Дните минаваха бавно. В квартала започнаха да шушукат: „Мария искала да вземе апартамента на баба си.“ Приятелките на Катя идваха на кафе и я гледаха със съжаление.

Една сутрин намерих баба ми да разглежда стари снимки. На една от тях бяхме двете на морето в Ахтопол – усмихнати, безгрижни.

– Помниш ли този ден? – попита тя.

– Да… беше най-хубавото лято.

– Тогава нямаше значение къде живеем или какво притежаваме. Имаше само нас.

Сълзите ми потекоха безконтролно.

– Бабо, не искам да те загубя…

Тя ме прегърна силно:

– И аз не искам да те загубя. Но трябва да разбереш – доверието е по-важно от всеки апартамент.

След този разговор реших да спра да настоявам за прехвърлянето. Започнах работа в малка книжарница и постепенно върнахме доверието помежду си. Но белегът остана.

Понякога се питам: Дали благодарността може да се измери с нотариален акт? Или истинската сигурност идва от това да имаш до себе си човек, който те обича безусловно?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да поискате същото от своята баба?