Изведнъж станах чужда за нея: Историята на една свекърва след развода на сина ми

– Мария, не мога повече. Просто не мога – гласът на Ева трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях в коридора на апартамента им в Младост, с чаша чай в ръка, и не знаех какво да кажа. Петър, синът ми, беше в другата стая, а внуците ми – малката Ани и палавият Виктор – се бяха скрили зад вратата, усещайки напрежението.

Това беше последният път, когато видях Ева като част от нашето семейство. След този ден всичко се промени. Разводът дойде като буря – неочакван, разрушителен, оставяйки след себе си само руини. В началото мислех, че ще останем близки, че ще продължа да виждам внуците си, че Ева ще ми се обажда за съвет, както преди. Но изведнъж телефонът ми замлъкна. Съобщенията ми останаха без отговор. Дори на рождения ден на Ани не получих покана.

Седях сама в малката кухня, гледах снимките по стената – Ева с усмивка, Петър с децата на ръце, аз до тях, всички щастливи. Как така станах чужда за тях? Какво сгреших?

– Мамо, не се меси – каза ми Петър една вечер, когато го попитах защо не мога да видя децата. – Ева не иска да те вижда. Сега е трудно за всички.

– Но аз съм им баба! – извиках през сълзи. – Как може така?

Той само въздъхна и затвори телефона. Останах сама с тишината и болката си.

Дните се нижеха бавно. В блока всички знаеха – „Петър се разведе, горката Мария, не ѝ дават да вижда внуците“. Съседката ми леля Сийка ме гледаше със съжаление, а аз се чувствах като провалена майка и баба. Започнах да се съмнявам в себе си. Може би наистина съм се намесвала твърде много? Може би съм казвала неща, които не е трябвало?

Една вечер, докато разтребвах старите играчки на Ани и Виктор, намерих писмо от Ева, писано преди години: „Мария, благодаря ти, че си до мен. Без теб нямаше да се справя.“ Прочетох го десетки пъти, търсейки отговори. Какво се беше променило?

Реших да опитам още веднъж. Отидох до блока, където живееха Ева и децата. Стоях пред входа, с торба сладкиши и книжки за Ани и Виктор. Сърцето ми биеше лудо. Когато Ева отвори, ме погледна студено.

– Не е подходящо да идваш така, Мария. Моля те, уважавай решението ми.

– Ева, моля те… Аз съм им баба. Не искам да се караме. Само да ги видя за малко…

– Не, Мария. Сега не е моментът. Моля те, тръгни си.

Вратата се затвори пред лицето ми. Чух как Ани пита: „Мамо, коя беше тази?“ Сълзите ми потекоха по бузите. Аз бях „тази“ – непознатата, чуждата.

Върнах се у дома и се затворих в себе си. Петър все по-рядко ми се обаждаше. Работата ми в библиотеката вече не ме радваше. Колежките ми се опитваха да ме разведрят, но аз се чувствах празна.

Една вечер, докато гледах старите албуми, Петър ми се обади.

– Мамо, Ева иска да говори с теб. Но само ако обещаеш да не се месиш в отношенията ни.

– Петре, аз само искам да виждам децата…

– Ще ти се обади. Обещай ми, че няма да я обвиняваш за нищо.

Съгласих се. На следващия ден Ева ми се обади. Гласът ѝ беше уморен, но по-мек.

– Мария, знам, че ти е трудно. Но и на мен ми е тежко. След развода всичко се промени. Имам нужда от време. Не искам децата да страдат. Моля те, не ги въвличай в нашите проблеми.

– Ева, аз ги обичам. И теб те обичах като дъщеря. Не искам да ви губя.

– Дай ми време. Ще ти се обадя, когато съм готова.

Седмици минаха. Понякога виждах Ани и Виктор на детската площадка, но не смеех да ги заговоря. Болеше ме, че съм станала чужда за тях. Веднъж Ани ме погледна и прошепна на брат си: „Мисля, че това е баба…“

Вечер, когато остана сама, се питам: Къде сбърках? Можеше ли да направя нещо различно? Защо в България, когато семейството се разпадне, най-много страдат децата и бабите?

Понякога си мисля – дали някога ще мога отново да прегърна внуците си? Или завинаги ще остана „тази“ – чуждата, която чака пред вратата?

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Може ли една баба да намери път обратно към семейството си, когато всичко изглежда изгубено?