Сестра ми продаде колата си на мама – и не мога да ѝ простя, че не ѝ я даде безплатно

– Не мога да повярвам, че го направи, Мария! – гласът ми трепереше, докато гледах сестра си през масата в кухнята на мама. Навън валеше, а по прозореца се стичаха капки, които сякаш отразяваха сълзите в очите ми.

– Какво съм направила? – отвърна тя, без да ме поглежда. Пръстите ѝ нервно въртяха чашата с чай.

– Знаеш много добре! Мама едва свързва двата края, а ти ѝ поиска пари за онази таратайка, която така или иначе не караш от месеци! – думите ми излязоха по-рязко, отколкото исках.

Мария въздъхна тежко. – Не е толкова просто, както си мислиш. И аз имам нужда от пари. Не мога вечно да давам всичко наготово.

В този момент мама влезе в кухнята, стиснала в ръка стария си портфейл. Очите ѝ бяха уморени, а по челото ѝ се четяха гънки от тревога. – Момичета, моля ви, не се карайте заради мен. Аз поисках колата, аз ще си я платя. Не искам да съм в тежест на никого.

– Мамо, ти си ни майка! – избухнах аз. – Не трябва да плащаш на собственото си дете за нещо, което ѝ е излишно!

Мария се изправи рязко. – Не е излишно! Можех да я продам на някой друг и да взема повече пари. Но направих отстъпка на мама. Не съм чудовище!

– Не си чудовище, но забрави какво значи да си семейство! – прошепнах, а гласът ми се пречупи.

Това беше началото на края. От този ден между мен и Мария се появи пропаст. Мама се опитваше да ни сдобри, но всяка наша среща завършваше с мълчание или сдържани сълзи. Всяка вечер си спомнях как като деца деляхме последната филия хляб, как Мария ме защитаваше в училище, как заедно мечтаехме за по-добър живот. А сега? Сега парите бяха по-важни от всичко.

Мама започна да се затваря в себе си. Често я намирах да гледа през прозореца, сякаш чака нещо или някого. Колата стоеше пред блока, но рядко я караше. Казваше, че няма нужда, но аз знаех истината – чувстваше се виновна, че е взела нещо, което е трябвало да ѝ бъде подарено.

Една вечер, докато прибирах чиниите след поредната ни мълчалива вечеря, мама прошепна:

– Не искам да се карате заради мен. Може би трябваше да откажа колата…

– Не, мамо – казах тихо. – Ти заслужаваш всичко. Просто… не мога да разбера Мария.

Дните минаваха, а напрежението растеше. На рождения ден на мама се събрахме всички – аз, Мария, мама и татко, който от години живееше отделно, но все още се появяваше на семейни празници. Въздухът беше натежал от неизказани думи. Когато дойде време за подаръци, Мария подаде на мама малък плик.

– Това е последната вноска за колата – каза тя сухо. – Благодаря ти, че ми се довери.

Мама се усмихна тъжно и прегърна Мария. Аз не можех да се насиля да кажа нищо. Вътре в мен бушуваше буря – обида, разочарование, гняв. Защо парите трябваше да разрушат нещо толкова ценно?

Скоро след това Мария спря да идва у дома. Говорехме си само по телефона, и то рядко. Мама се опитваше да ни сдобри, но аз не можех да простя. Всяка вечер се питах – дали аз съм прекалено чувствителна, или тя е станала прекалено студена?

Една сутрин получих съобщение от Мария: „Може ли да се видим? Искам да поговорим.“ Сърцето ми заби лудо. Съгласих се, макар и с нежелание.

Срещнахме се в малкото кафене до пазара. Мария изглеждаше уморена, по-слаба, с тъмни кръгове под очите.

– Знам, че си ми обидена – започна тя. – Но не знаеш всичко. След като напуснах работа, едва успявам да плащам наема. Не исках да казвам на мама, за да не я тревожа. Колата беше единственото, което можех да продам…

Замълчах. В този момент осъзнах, че всеки носи своите битки. Но болката от това, че не си казахме истината навреме, остана.

– Можеше просто да ми кажеш – прошепнах аз. – Щях да ти помогна. Щяхме да измислим нещо заедно.

– Знам – каза Мария и очите ѝ се напълниха със сълзи. – Но ми беше срам.

Прегърнах я. За първи път от месеци почувствах, че може би има надежда за нас.

Сега, когато пиша тези редове, се питам: Колко често допускаме парите да ни разделят? Колко често забравяме, че семейството е по-важно от всичко? Може ли прошката да излекува раните, които сами си причиняваме?