Тайните, които разбиха семейството ми – Изповедта на една българка

„Не мога да повярвам, че пак го правиш!“, изкрещях, а гласът ми отекна в малката кухня на панелката ни в Люлин. Петър стоеше срещу мен, стиснал чашата си с чай, а очите му бяха празни, сякаш вече не беше тук. Майка му, леля Мария, седеше на дивана и стискаше устни, сякаш всеки момент ще избухне. „Стига си се държала като дете, Ели!“, процеди тя. „Ако беше истинска жена, досега да си ни дарила с внуче.“

Тези думи ме пронизаха по-силно от всяка обида. Вече пет години се опитвахме с Петър да имаме дете. Ходихме по лекари, правихме изследвания, плакахме заедно нощем. Но напоследък той все по-често се прибираше късно, а майка му започна да идва всеки ден, сякаш да ме наблюдава дали не правя нещо „неправилно“.

Вечерта, когато чух как шепнат в хола, не издържах. Приближих се тихо до вратата и чух гласа на Петър: „Не мога повече така, мамо. Тя не разбира…“ – „Трябва да вземеш решение. Ти си мъжът в тази къща!“, отвърна тя. Сърцето ми заби лудо. Какво решение? Защо аз не знам нищо?

На следващия ден, докато подреждах гардероба, намерих писмо. Беше скрито между старите ризи на Петър. Разпознах почерка на леля Мария: „Петре, не забравяй какво обеща. Не позволявай на Ели да провали живота ти. Трябва ти истинско семейство.“

Ръцете ми трепереха. Изтичах до банята и се заключих вътре. Сълзите ми се стичаха безконтролно. Какво съм провалила? Защо никой не ми каза?

Същата вечер го попитах право в очите: „Петре, какво криеш от мен?“ Той замълча дълго, после промълви: „Мама иска да се разведем… Тя смята, че заслужавам жена, която може да ми роди дете.“

„А ти какво искаш?“, прошепнах.

Той сведе глава: „Не знам вече… Уморен съм.“

Тогава разбрах – не само свекърва ми ме е предала. И той беше избрал да мълчи, да ме остави сама в тази битка.

Дните минаваха в мълчание. Леля Мария започна да кани разни „подходящи“ момичета на гости под предлог, че са дъщери на нейни приятелки. Петър все по-рядко се прибираше вкъщи. Аз се чувствах като призрак в собствения си дом.

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът на Петър иззвъня. На екрана пишеше „Галя – работа“. Без да мисля, вдигнах. Отсреща женски глас прошепна: „Ще дойдеш ли тази вечер? Не мога повече да чакам.“

Светът ми се срина. Оставих телефона на масата и излязох навън, без дори да си взема якето. Вървях по тъмните улици на Люлин и се чудех къде сгреших. Дали съм виновна, че не мога да имам дете? Дали любовта ни е била истинска или просто удобство?

На следващия ден събрах багажа си. Петър не каза нищо – само ме погледна с онзи празен поглед и затвори вратата след мен. Леля Мария дори не излезе от стаята си.

Върнах се при майка ми в Перник. Тя ме прегърна силно и само каза: „Дете мое, никой няма право да те кара да се чувстваш виновна за това, което не зависи от теб.“

Минаха месеци. Започнах нова работа в местното читалище. Запознах се с нови хора, опитах се да намеря себе си отново. Но нощем още чувам думите на леля Мария и усещам празнотата от предателството на Петър.

Понякога се питам – ако бях родила дете, щях ли да бъда достатъчно добра за тях? Или щяха да намерят друг повод да ме обвиняват? Мога ли някога пак да се доверя на някого така, както се доверих на Петър?

Може би има хора, които ще ме разберат. Може би има жени като мен, които са били обвинявани за неща извън техния контрол. Ако четете това – как бихте постъпили на мое място? Може ли човек да започне отначало след такава болка?