Когато истината боли: Изневярата, която разтърси живота ми

— „Знаеш ли, Мария, не мога повече да гледам как той прави от теб глупачка.“

Тези думи се забиха в мен като нож. Стоях до кухненския плот, с нож в ръка и купа с обелени картофи пред себе си. Телефонът още вибрираше в дланта ми, а гласът на Петя — колежката на мъжа ми — ехтеше в ушите ми. В този момент светът ми се срина. Не можех да дишам. Не можех да мисля. Само чувах как Петя повтаря: „Извинявай, Мария, но трябваше да ти кажа.“

Седнах на стола, а сълзите започнаха да се стичат по бузите ми. В главата ми се завъртяха всички онези малки знаци, които бях игнорирала — късните му прибирания, внезапните командировки, странните усмивки между него и Петя на родителските срещи. Как можах да не забележа? Как всички други са знаели, а аз — не?

Вечерта го изчаках да се прибере. Станимир влезе с обичайната си усмивка, хвърли якето си на закачалката и ме целуна по челото.

— Как мина денят ти, Миме?

Погледнах го право в очите. — Кога щеше да ми кажеш?

Той замръзна. — За какво говориш?

— За теб и Петя. За това, че всички знаят, освен мен.

Видях как лицето му пребледня. За миг сякаш остаря с десет години.

— Миме… не е това, което си мислиш…

— Не е ли? — прекъснах го. — Тогава защо тя ми се обади? Защо всички приятели ни гледат със съжаление? Защо децата усещат, че нещо не е наред?

Той седна срещу мен и скри лицето си в ръцете. — Сгреших. Не знам как стана… Всичко започна като шега, после стана навик… Не исках да те нараня.

— Но го направи.

В този момент вратата се отвори и дъщеря ни Ива влезе с раницата си. Погледна ни и веднага усети напрежението.

— Мамо, тате, всичко наред ли е?

Станимир се опита да се усмихне, но аз не можех да скрия сълзите си.

— Всичко ще бъде наред, Иве — казах й тихо. — Просто трябва да поговорим с татко.

Тя кимна и се прибра в стаята си. Останахме сами в кухнята, заобиколени от миризмата на картофи и тежестта на неизказаните думи.

— Как можа? — прошепнах. — Двадесет години сме заедно. Преживяхме толкова много — безпаричие, болести, смъртта на майка ти… А ти избра да ме предадеш точно с нея? С жената, която познавам от години?

Той мълчеше. В този момент разбрах, че няма думи, които могат да оправдаят болката.

Следващите дни минаха като в мъгла. Хората в квартала ме гледаха със съжаление или любопитство. Майка ми настояваше да го изгоня веднага.

— Миме, не заслужаваш това! — крещеше тя по телефона. — Помисли за децата! Какъв пример им давате?

Сестра ми Лили дойде още същата вечер.

— Ще остана при теб, докато решиш какво да правиш — каза тя и ме прегърна силно.

Децата усещаха всичко. Ива спря да говори с баща си. Малкият Мартин започна да се напикава нощем. Виждах как семейството ми се разпада пред очите ми.

Станимир се опитваше да говори с мен, да обяснява, да се извинява. Донесе цветя, купи подаръци за децата, обещаваше, че ще се промени.

— Миме, моля те… Дай ми още един шанс! Ще направя всичко!

Но аз вече не можех да му вярвам. Всяка негова дума звучеше кухо.

Една вечер седнахме на масата с Лили и майка ми.

— Какво ще правиш? — попита майка ми тихо.

— Не знам — признах си през сълзи. — Обичах го толкова много… Но вече не мога да живея в лъжа.

Лили ме хвана за ръката.

— Ти си силна, Мария. Ще се справиш. Децата имат нужда от теб здрава и щастлива.

В следващите седмици започнах да ходя на работа по-рано и да се прибирам по-късно само и само да не го виждам у дома. Започнах да търся апартаменти под наем. Станимир разбра накъде вървят нещата и една вечер ме спря на прага.

— Моля те… Не разбивай семейството ни!

Погледнах го дълго.

— Семейството ни вече е разбито, Станимир. Ти го разби.

Той падна на колене и заплака като дете. За миг ми стана жал за него, но после си спомних всички лъжи и болката надделя.

Разделихме се тихо, без скандали пред децата. Той се изнесе при сестра си временно. Аз останах с Ива и Мартин в нашия апартамент. Беше трудно — финансово и емоционално. Имаше нощи, в които плачех до зори и се питах дали не сгреших.

Но постепенно започнах да усещам лекота. Започнах да излизам повече с приятелки, записах курс по рисуване, върнах си усмивката малко по малко.

Децата също започнаха да свикват с новото ни ежедневие. Ива сподели с мен:

— Мамо, гордея се с теб! Знам колко ти е трудно…

Прегърнах я силно и за първи път от месеци почувствах надежда.

Сега стоя на балкона с чаша чай и гледам към светлините на града. Питам се: Колко струва истината? И дали някога ще мога пак да вярвам напълно на някого?