Пуснах братовчедка си под своя покрив, а тя ми отне сигурността – може ли още да се вярва на семейството?

– Не мога да повярвам, че го направи, Вики! – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си празната кутия, където държах спестяванията си. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелните блокове на Люлин, а в апартамента ми цареше тягостна тишина.

Виктория стоеше до прозореца, с гръб към мен. Не каза нищо. Само раменете ѝ леко потрепваха. Може би от вина, може би от страх. Или и двете.

Преди три месеца я приех у дома си. Тя беше моята братовчедка – дъщеря на леля Мария, която винаги ми е носила сладкиши на рождения ден. Вики беше загубила работата си в Пловдив и нямаше къде да отиде. „Само за малко, докато си стъпя на краката,“ обеща тя по телефона, а аз не се поколебах. Семейството е най-важното, нали така ни учеха бабите?

В началото всичко изглеждаше наред. Смеехме се вечер на дивана, гледахме стари български филми и си разказвахме истории от детството. Аз ѝ помагах да пише автобиографии за работа, тя готвеше мусака и чистеше. Но постепенно нещата се промениха. Вики започна да се прибира късно, носеше странни хора у дома, а аз все по-често намирах празни бутилки в коша за боклук.

– Можеш ли поне да ми кажеш защо? – прошепнах аз, усещайки как гневът и болката се борят в гърдите ми.

Тя се обърна бавно. Очите ѝ бяха зачервени.

– Нямах избор, Мира… – гласът ѝ беше едва доловим. – Дължа пари. Ако не ги върна…

– На кого? – прекъснах я рязко.

– На едни хора… – сведе поглед. – Не искам да те въвличам.

– Вече ме въвлече! – извиках аз. – Това са всичките ми спестявания! За ремонт на банята! За бъдещето ми!

В този момент осъзнах колко наивна съм била. Вярвах, че ако помогна на някого в нужда, той ще го оцени. Че семейството никога няма да те предаде. Но реалността беше различна.

В следващите дни апартаментът ми беше като бойно поле. Избягвахме се, говорехме си само за най-необходимото. Майка ми настояваше да я изгоня веднага: „Това не е нормално! Какво още трябва да направи, за да разбереш?“ Баща ми мълчеше, но погледът му казваше всичко.

Една вечер чух Вики да плаче в кухнята. Отидох при нея без думи и ѝ подадох чаша вода.

– Съжалявам, Мира… – прошепна тя. – Не знам как стигнах дотук.

– Имаш нужда от помощ – казах аз тихо. – Но не мога повече да ти дам това, което ти трябва.

Тя кимна и на следващия ден си събра багажа. Остави ми бележка: „Благодаря ти за всичко. Прости ми.“

Останах сама в апартамента си, но вече нищо не беше същото. Всяка вечер заключвах вратата по два пъти. Спестяванията ги нямаше, но по-лошото беше друго – изчезна усещането ми за сигурност и доверие.

Съседката баба Цвета ме срещна на стълбището:

– Какво ти е, момиче? Не си като себе си.

– Просто… понякога хората, които обичаме, ни нараняват най-много – отвърнах аз.

В работата станах по-затворена. Колежките забелязаха промяната:

– Мира, всичко наред ли е?

– Да, просто съм уморена – лъжех ги.

Вечерите бяха най-трудни. Гледах снимките от детството ни с Вики – две усмихнати момичета на плажа в Созопол. Как стигнахме дотук? Кога доверието се превръща в слабост?

Майка ми продължаваше да ме убеждава:

– Не можеш да помагаш на всички! Понякога трябва да мислиш първо за себе си.

Но аз не можех да спра да се питам: ако не помогнем на близките си, какви хора сме?

С времето болката поутихна, но белегът остана. Научих се да бъда по-предпазлива, но и по-силна. Понякога все още се чудя дали постъпих правилно. Дали можех да направя повече? Или просто такава е съдбата ни – да бъдем разочаровани от тези, които най-много обичаме?

Сега ви питам: Наистина ли е грешка да вярваш на семейството си? Или доверието е това, което ни прави хора?