Последният лъч светлина: Как се сбогувахме с нашата дъщеря в сълзи и надежда

„Не, не може да е истина! Не може!“, крещях вътрешно, докато стоях до леглото на Елица. Болничната стая беше пропита с миризма на лекарства и безнадеждност. Чувах само равномерното пиукане на апарата до главата ѝ. Мъжът ми, Стефан, стоеше до прозореца със стиснати юмруци, а майка ми – баба Мария – се молеше тихо в ъгъла.

„Госпожо Георгиева, трябва да поговорим…“, каза доктор Иванова с онзи глас, който никога не искаш да чуеш. Погледнах я с празен поглед. „Състоянието на Елица е необратимо. Мозъчната смърт е настъпила.“

Светът ми се срина. Вече не чувах нищо. Виждах само малкото ѝ телце, покрито с одеяло с мечета, и си спомнях как вчера още тичаше из двора и се смееше. Как така всичко свърши за миг? Един глупав инцидент – падане от люлката в парка. Никога не съм си мислила, че животът може да се преобърне толкова бързо.

Стефан се приближи до мен, хвана ме за ръката и прошепна: „Трябва да сме силни заради нея.“

Доктор Иванова седна до нас. „Има нещо, което трябва да обсъдим. Знам, че е ужасно трудно, но бих искала да ви попитам дали бихте обмислили даряване на органите на Елица. Има деца, които чакат…“

Погледнах я като в транс. Как можех да мисля за това? Но после си спомних очите на Елица – винаги пълни с живот, винаги готова да помогне на другите деца в детската градина. Стефан ме погледна – в очите му видях същата болка и същата надежда.

„Може би… може би това е единственият начин част от нея да живее нататък“, прошепнах аз.

Следващите часове бяха като кошмар. Подписвахме документи, говорихме с психолози, а аз все още стисках ръката на Елица, сякаш ако не я пусна, тя ще се върне при мен. Баба Мария плачеше безутешно: „Господи, защо на нас? Защо на това дете?“

В коридора срещнахме други родители – майката на едно момченце от съседната стая, което чакаше трансплантация на сърце. Погледите ни се срещнаха и тя разбра всичко без думи. Прегърна ме силно и прошепна: „Благодаря ви…“

Вечерта Стефан седна до мен на болничното легло. „Знаеш ли… Когато Елица се роди, обещах си да я пазя от всичко лошо. А сега…“ Гласът му се пречупи.

„Не сме я предали“, казах аз през сълзи. „Даваме ѝ шанс да бъде герой.“

Последната ни нощ с нея беше най-дългата в живота ми. Говорих ѝ тихо, разказвах ѝ приказки, галех косата ѝ и ѝ пеех любимата песничка: „Зайченцето бяло“. Сутринта слънцето проби през прозореца и освети лицето ѝ – толкова спокойно, сякаш спеше.

Когато лекарите дойдоха, целунах челото ѝ за последен път. „Обичам те, слънчице мое“, прошепнах.

След това всичко беше като в мъгла. Върнахме се у дома – стаята ѝ беше пълна с играчки и рисунки по стените. Седнах на леглото ѝ и плаках с часове.

Дните минаваха бавно. Хората идваха да ни утешават – някои казваха правилните думи, други просто мълчаха. Най-много ме болеше, когато някой питаше: „А защо решихте да дарите органите ѝ? Не ви ли беше трудно?“ Как можех да обясня? Това не беше избор между добро и зло – това беше последният ни шанс да дадем смисъл на тази безкрайна болка.

Минаха седмици. Един ден получих писмо от родителите на момченцето със сърдечния проблем: „Благодарение на вашата Елица нашият Георги има втори шанс за живот.“ Държах писмото и плаках – този път от благодарност.

Стефан започна да рисува картини с образа на Елица – навсякъде из къщата нисят нейни портрети. Аз започнах да пиша писма до други родители, които са преживели подобна загуба. Открихме група за подкрепа в София – там срещнах хора като нас, които знаят какво значи да загубиш дете и въпреки това да намериш сили да продължиш.

Понякога нощем още чувам гласа ѝ: „Мамо, обичам те!“ И тогава си мисля – направихме ли правилното нещо? Щях ли пак да взема същото решение?

Може би никога няма да намеря отговор. Но знам едно – любовта към детето ми е по-силна от всяка болка.

А вие… бихте ли могли да направите такъв избор? Как бихте продължили напред след такава загуба?