Майка на кръстопът: Когато децата забравят корените си

– Не мога повече така! – гласът ми се разнесе из малката кухня, докато чашата с чай трепереше в ръцете ми. Беше неделя сутрин, а аз отново седях сама, загледана в телефона, който не звънеше. Вече месеци наред чаках някой от синовете ми – Петър, Георги или Стефан – да се обади, да попита как съм, да дойде на гости. Но тишината беше по-силна от всякога.

В този момент телефонът най-сетне иззвъня. Сърцето ми подскочи, но когато видях, че е съседката Дора, въздишката ми беше по-дълбока от обикновено.

– Марийче, пак ли си сама? – попита тя с онзи съчувствен тон, който ме караше да се чувствам още по-стара и ненужна.

– Да, Доре. Децата са заети. Все нямат време за майка си.

– А ти опита ли да им се обадиш?

– Опитах. Петър все е на работа, Георги живее в Пловдив и казва, че пътят е дълъг, а Стефан… той дори не вдига.

Дора въздъхна тежко и замълча. Знаех какво мисли – че съм прекалено мека, че ги глезя и затова са ме забравили. Но как да не бъда мека? Аз ги отгледах сама след като баща им почина преди десет години. Всичко дадох за тях – и младостта си, и здравето си.

Вечерта седнах на масата с тетрадка и химикалка. Реших да напиша писмо до всеки от тях. Не съобщение в месинджър, не имейл – истинско писмо. В него написах всичко: колко ми липсват, колко боли да виждам как животът им върви без мен. И накрая – поставих ултиматум: „Ако до края на месеца не дойдете да ме видите, ще приема, че вече не съм ви нужна и ще спра да ви търся.“

Писмата изпратих по пощата. Сърцето ми се свиваше от страх и вина – дали не прекалих? Дали не ги натоварих излишно? Но не можех повече да търпя тази самота.

Дните минаваха бавно. Понякога се улавях как говоря сама на себе си:

– Защо така стана? Къде сбърках? Дали не ги разглезих твърде много?

Веднъж вечерта чух шум пред входната врата. Отворих и видях Петър. Изглеждаше уморен и притеснен.

– Мамо… – започна той несигурно. – Получих писмото ти. Не знаех, че е толкова зле.

– Петре, ти си ми първородният син. Как можа да ме забравиш така?

Той наведе глава:

– Не съм те забравил. Просто… работата ме погълна. Децата растат, жената има нужда от помощ… Всичко се струпа наведнъж.

– А аз? Аз нямам ли нужда от теб?

Той замълча. Видях сълзи в очите му – за първи път от години.

На следващия ден дойде Георги с жена си и малкия им син. Донесоха ми домашна баница и цветя.

– Мамо, прости ни – каза снаха ми Марияна. – Не осъзнавахме колко си самотна.

Георги ме прегърна силно:

– Ще идваме по-често, обещавам!

Само Стефан не се появи. Опитах да му звънна, но телефонът му беше изключен. Седмица по-късно получих писмо от него:

„Мамо,
Знам, че те боли. Но аз не мога да дойда. Имам свои проблеми, които не мога да споделя дори с теб. Не ме търси засега.“

Сълзите ми капеха върху листа. Какво ли преживяваше моето най-малко дете? Къде сбърках като майка?

В следващите седмици Петър и Георги започнаха да идват по-често. Помагаха ми с пазаруването, водеха ме на разходки в парка. Но празнотата от отсъствието на Стефан остана като рана в сърцето ми.

Една вечер седяхме с Петър на терасата и гледахме залеза над панелните блокове.

– Мамо, прости ни още веднъж – каза той тихо. – Понякога човек забравя най-важното.

– А кое е най-важното? – попитах го аз.

– Семейството.

Замислих се дълго над думите му. Дали ултиматумът ми беше правилен? Дали не отблъснах Стефан завинаги? Или може би понякога човек трябва да рискува всичко, за да бъде чут?

Скъпи читатели, кажете ми: Кога една майка има право да поиска внимание от децата си? И къде е границата между любовта и болката?