Мъжът ми, скъперникът: Може ли любовта да оцелее, когато всяка стотинка е по-важна от мен?

– Пак ли си купила нещо излишно? – гласът на Петър пронизва тишината в кухнята, докато държи касовата бележка от магазина като доказателство за престъпление.

Стоя срещу него, стиснала торбичката с ягоди, които толкова обичам. Ягоди – лукс според него, но за мен малко удоволствие в сивото ежедневие. „Не са излишни, просто исках нещо сладко…“ – прошепвам, но думите ми увисват във въздуха. Петър вече е започнал да изчислява наум колко пари сме похарчили тази седмица.

Така е от години. Още от първите месеци на брака ни разбрах, че за него всяка стотинка е по-важна от всичко друго. Първо мислех, че е просто пестелив – нали всички казват, че българинът трябва да си прави сметката. Но с времето пестеливостта се превърна в обсесия. Всяка покупка минава през одобрението му, всяко желание – през неговия калкулатор.

Преди три години исках да си купя нова рокля за рождения си ден. Не беше скъпа, просто исках да се почувствам красива. Петър ме погледна така, сякаш съм поискала да купя апартамент. „Имаш вече две рокли, защо ти е трета?“ – попита той и затвори темата. Отидох на празника със старата си рокля и с усмивка, която едва удържах.

С времето започнах да се чувствам като дете, което трябва да се отчита за всяка стотинка. Дори когато исках да почерпя колежките си за рождения ден, той ме попита дали не може просто да им занеса домашни сладки вместо да купувам торта. „Така ще спестим поне 15 лева“, каза той с гордост.

Майка ми често ми повтаря: „Търпи, дъще, мъжете са такива.“ Но аз виждам как приятелките ми живеят различно – не разточително, а просто нормално. Понякога се чудя дали не съм прекалено взискателна. Но после се сещам за всички малки унижения – за това как трябва да обяснявам защо съм си купила нов шампоан или защо съм взела по-скъп хляб.

Петър не е лош човек. Работи много, не пие, не ме бие. Но любовта му към парите е по-силна от любовта към мен. Вечерите ни са тихи – той гледа новините и смята разходите за тока, аз седя до прозореца и мечтая за пътуване до морето или просто за вечеря навън.

Преди месец се осмелих да повдигна въпроса:
– Петре, мислиш ли, че можем да си позволим една вечеря навън? Само двамата…
Той ме погледна с изненада:
– За какво ти е? Имаме всичко вкъщи. По-добре да спестим тези пари за нещо важно.
– А аз не съм ли важна? – изпуснах се аз и очите ми се напълниха със сълзи.
Той замълча и се върна към сметките си.

Оттогава между нас има стена. Говорим си само за най-необходимото – какво трябва да се купи, кога ще платим сметките. Любовта ни се е свила до няколко думи на ден и една обща банкова сметка.

Сестра ми Ваня казва, че трябва да го напусна. „Животът е един, не го пропилявай в лишения“, настоява тя. Но аз се страхувам – не знам дали ще мога сама, дали ще издържа финансово. А и все още има мигове, в които си спомням какъв беше Петър в началото – внимателен, усмихнат, обещаващ ми щастие.

Понякога си мисля дали не съм виновна аз – дали не съм прекалено чувствителна или разглезена. Но после виждам как дъщеря ни Мария ме гледа с тъжни очи, когато й отказвам сладолед с думите: „Татко няма да позволи.“ И тогава гневът ми избухва – не искам детето ми да расте с мисълта, че радостта струва твърде скъпо.

Веднъж Мария ме попита:
– Мамо, защо татко винаги е ядосан, когато купим нещо?
Не знаех какво да й отговоря. Как да обясня на едно дете, че баща й обича парите повече от усмивката й?

Скоро ще стане десет години откакто сме женени. Десет години спестяване, десет години лишения и десет години надежда, че нещо ще се промени. Но вече усещам как надеждата ми се топи като сняг през март.

Снощи седях до прозореца и гледах светлините на града. Мечтаех си за малък апартамент само за мен и Мария – място без сметки и забрани, място с ягоди по всяко време на годината.

Дали имам сили да направя тази крачка? Дали щастието струва повече от сигурността? Има ли любов там, където всяка стотинка тежи повече от сърцето?

А вие как бихте постъпили? Ще останете ли заради сигурността или ще потърсите щастието си другаде?