Два живота, едно сърце: Тайната на моя съпруг

– Къде беше пак до толкова късно, Димитре? – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на кухнята, с ръце, стиснали ръба на масата. Часовникът показваше 23:47, а в апартамента ни в Люлин цареше гробна тишина, прекъсвана само от далечния шум на трамвая.

Димитър не ме погледна. Свали палтото си бавно, сякаш всяко движение му тежеше. – Работата, Мария. Знаеш как е – пак останахме до късно с колегите.

Този отговор го бях чувала стотици пъти. Но тази вечер нещо в гласа му беше различно – по-студено, по-далечно. Сърцето ми се сви. От години усещах, че между нас има нещо неизказано, но никога не съм си позволявала да го изрека на глас. Не и докато не видях онова съобщение на телефона му: „Чакам те с децата. Не закъснявай пак.“

Почувствах се като удавник, който се бори за въздух. В главата ми се въртяха хиляди въпроси – чии деца? Коя жена? Какво означава това?

Седнах на дивана и се загледах в празното пространство. Спомних си първата ни среща – беше пролет, цъфтяха липите в Борисовата градина. Димитър ме държеше за ръка и ми обещаваше цял живот вярност. А сега?

На следващия ден не издържах. Изчаках го да излезе за работа и започнах да ровя из чекмеджетата му. Намерих снимки – две деца, момче и момиче, усмихнати до непозната жена. На гърба на една снимка пишеше: „На татко за рождения ден – обичаме те! – Елица и Калоян.“

Светът ми се срина. Седях на пода, стиснала снимките, и плачех без глас. Как е възможно? Петнадесет години брак, две наши деца – Виктор и Яна – и през цялото време той е имал второ семейство? Как съм могла да не забележа?

Вечерта го чаках будна. Когато влезе, му подадох снимките. – Обясни ми това, Димитре.

Той пребледня. За първи път видях страх в очите му.
– Мария… Моля те… Не знам откъде да започна.
– Започни от началото! – изкрещях.

Той седна срещу мен, наведе глава и започна да говори. Разказа ми как преди години се запознал с Милена – колежка от работата. Било само веднъж… после още веднъж… После тя забременяла. Не могъл да я изостави. Не искал да губи и мен.

– Обичам те, Мария! Обичам и децата ни! Но… и тях обичам…

В този момент всичко в мен се пречупи. Как може човек да обича две жени? Две семейства? Какво означава това за мен, за нашите деца?

Следващите дни бяха кошмар. Виктор и Яна усещаха напрежението, но не знаеха защо плача по нощите или защо баща им спи на дивана. Майка ми настояваше да го изгоня веднага.
– Мъж, който лъже така, няма място в дома ти! – крещеше тя по телефона.

Но аз не можех да взема решение. Обичах го. Или поне така мислех. Ами децата? Те заслужават ли да растат без баща?

Една вечер Яна ме попита:
– Мамо, защо тате вече не ни целува за лека нощ?

Не издържах и избухнах в плач пред нея. Прегърнах я силно и й прошепнах:
– Всичко ще бъде наред, мило мое момиче…

Димитър започна да идва все по-рядко у дома. Казваше, че трябва да уреди нещата с другото семейство. Аз се чувствах като призрак в собствения си дом.

Една сутрин реших да отида при Милена. Намерих адреса й в телефона на Димитър. Сърцето ми биеше лудо, докато звънях на вратата й.

Тя отвори – млада жена с уморени очи и тъжна усмивка.
– Здравейте… Вие сте Мария, нали?

Кимнах мълчаливо.
– Влизайте… Имаме много за какво да говорим.

Седнахме в малката й кухня, а децата й играеха в съседната стая. Милена ми разказа своята версия – как Димитър й обещавал, че ще остави мен, как всяка Коледа чакала той да избере тях… но той никога не го правел.

– Аз също съм жертва, Мария… – прошепна тя със сълзи в очите.

За първи път почувствах съжаление към нея. И към себе си.

Върнах се у дома объркана и съсипана. Седнах пред огледалото и се загледах в отражението си – уморена жена на 43 години, с разбито сърце и две деца, които имат нужда от майка си повече от всякога.

Минаха месеци. Димитър избра да остане при Милена и техните деца. Аз останах сама с Виктор и Яна. Болката не минаваше лесно, но започнах да намирам сили в себе си – заради децата си, заради себе си.

Понякога се питам: можех ли да предотвратя всичко това? Можех ли да видя знаците по-рано? Но най-вече: ще мога ли някога отново да вярвам на някого?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли човек да прости такова предателство или трябва завинаги да затвори сърцето си?