Между двама бащи: Моят избор в най-важния ден от живота ми

– Не може просто така да ми го кажеш, мамо! – гласът ми трепери, а ръцете ми стискат чашата с вода толкова силно, че се страхувам да не я счупя. В кухнята мирише на печени чушки и на нещо старо, нещо като спомени, които не искам да си припомням.

Майка ми стои срещу мен, с ръце в джобовете на престилката. Очите ѝ са уморени, но твърди. – Време е да решиш, Мария. Не може повече да се криеш. Утре е сватбата ти. Кой ще те заведе до олтара?

В този момент времето спира. Чувам как съседите отгоре местят мебели, някъде в двора лае куче, а аз се чувствам като малко дете, което са оставили само на тъмно. Двамата ми бащи – единият кръвен, другият по сърце. И двамата искат да ме държат за ръка в най-важния ден от живота ми.

Биологичният ми баща – Георги – се върна преди месец. След петнайсет години мълчание. Стоеше на прага с букет карамфили и очи, пълни с вина. – Може ли да поговорим? – беше първото нещо, което каза. Не „Извинявай“, не „Липсваше ми“. Просто „Може ли да поговорим?“

А другият – Стефан – мъжът, който ме научи да карам колело, който ме заведе на първия учебен ден и който всяка Коледа слагаше подарък под елхата с надпис „От татко“. Той никога не е бил просто „вторият“. За мен той беше единственият.

Сега и двамата са тук. И двамата чакат моето решение.

– Мамо, защо точно сега? – прошепвам. – Защо не можеше просто да е лесно?

Тя въздъхва тежко. – Защото животът не е лесен, Мария. И защото и двамата заслужават истината.

Вечерта пада бавно над квартала. Седя в стаята си и гледам снимките по стената. На една съм на пет години – Стефан ме държи за ръка на морето в Созопол. На друга съм с Георги – единствената ни обща снимка преди да си тръгне. Усмихвам се неловко, а той гледа някъде встрани.

Телефонът звъни. СМС от Георги: „Може ли да се видим? Само за малко.“

Излизам на терасата. Въздухът е влажен и мирише на липа. Георги стои долу до входа, нервно върти ключовете си.

– Здравей, Мария – казва тихо, когато слизам при него.

– Здравей.

– Знам, че нямам право да искам нищо от теб… Но… Ако можех да върна времето назад…

– Не можеш – прекъсвам го. Гласът ми е по-остър, отколкото искам.

Той навежда глава. – Знам. Но искам поне веднъж да бъда до теб в нещо важно. Да ти покажа, че съжалявам.

Сълзите напират в очите ми. – Ти избра да си тръгнеш. Стефан остана.

– Знам… Но аз съм ти баща…

– Стефан също е мой баща!

Той само кимва и се отдалечава бавно по улицата.

Връщам се вкъщи и намирам Стефан в хола. Гледа стар български филм по телевизията и си играе с пръстена на ръката си.

– Всичко наред ли е? – пита ме тихо.

– Не знам…

Той се усмихва тъжно. – Мария, каквото и да решиш утре, аз ще бъда до теб. Не защото трябва, а защото те обичам като свое дете.

Сядам до него и се сгушвам в рамото му. Мирише на тютюн и кафе – познатата миризма на дом.

– Страх ме е да не те нараня…

– Няма как да ме нараниш. Ти си моето момиче.

През нощта не мога да заспя. Мисля за всички онези години без Георги – за празните места на родителските срещи, за писмата без отговор, за майка ми, която плачеше нощем в кухнята. Мисля и за Стефан – как ме научи да прощавам, как винаги намираше време за мен, дори когато беше уморен от работа в завода.

На сутринта слънцето изгрява бавно над панелките. Време е за сватба.

Майка ми влиза в стаята с бялата рокля в ръце. Очите ѝ са зачервени.

– Реши ли?

Поглеждам я дълго. – Може ли… Може ли и двамата?

Тя поклаща глава. – Не е прието… Ще изглежда странно…

– А ако това е моят ден? Ако това е моят избор?

На входа на църквата двамата стоят един до друг – Георги нервно оправя сакото си, Стефан стиска букетче цветя.

Приближавам се до тях с разтуптяно сърце.

– Тате… Татко… Моля ви… Може ли и двамата?

Те се споглеждат изненадано. Георги пръв протяга ръка към Стефан. Стефан я поема след миг колебание.

Двамата ме хващат под ръка и тръгваме към олтара заедно.

В този миг усещам как тежестта от гърдите ми изчезва. Семейството не е кръв или традиция. Семейството е изборът да обичаш въпреки всичко.

Понякога се чудя: дали щях да имам смелостта да избера себе си пред очакванията на другите? А вие бихте ли послушали сърцето си или традицията?