„Защо не се връщаш у дома, сине?“ – Изповедта на една българска майка

– Не мога да дишам, когато телефонът ми мълчи, – прошепнах сама на себе си, докато гледах празния екран. Беше събота сутрин, а аз отново чаках. Чаках да чуя гласа на сина си, Петър. Вече трета година чакам.

Преди всичко беше различно. Петър беше моето слънце – момчето, което винаги се връщаше у дома, дори когато порасна и замина да учи в София. Всяка неделя идваше с влака, носеше ми цветя от пазара и разказваше за живота си. А сега… Сега само тишината ми е останала.

Всичко започна, когато се ожени за Мария. Момиче от Пловдив, красиво, умно, но… студено към мен. Още от първия ден усещах, че нещо не е наред. Опитвах се да бъда добра свекърва – канех ги на гости, готвех любимите им ястия, но Мария винаги намираше причина да не дойдат. „Имаме работа“, „Петър е уморен“, „Детето е болно“… Извиненията никога не свършваха.

Една вечер, след като за пореден път отказаха поканата ми за именния ден на баща му, не издържах и звъннах на Петър.

– Сине, какво става? Защо не идвате? Татко ти много се натъжи…

От другата страна чух само тежка въздишка.

– Мамо, не е подходящо сега… Мария не се чувства добре тук. Моля те, разбери ни.

– Но аз съм ти майка! – гласът ми трепереше. – Не искам да ви губя…

– Моля те, не започвай пак… – каза тихо и затвори.

Тази нощ не мигнах. Въртях се в леглото и се питах: „Къде сбърках? Дали съм прекалено настойчива? Дали съм казала нещо обидно на Мария?“ Спомних си как веднъж я попитах дали ще ми позволи да гледам внучката през лятото. Тя само се усмихна студено: „Ще видим.“ Оттогава все по-рядко ми вдигаха телефона.

Съседките ме гледаха със съжаление. „Ти си добра майка, Даниела“, казваше ми леля Гинка от третия етаж. „Младите днес са други…“ Но аз знаех – нещо се беше счупило между нас.

Мъжът ми, Иван, страдаше по своему. Не говореше много, но всяка вечер сядаше до прозореца и гледаше към гарата. „Може би днес ще дойдат“, шепнеше си. Но никой не идваше.

Един ден реших да отида до София без предупреждение. Купих подарък за внучката – малка кукла с българска носия. Когато звъннах на вратата им, отвори Мария. Очите ѝ се разшириха от изненада.

– Какво правите тук? – попита рязко.

– Дойдох да видя Петър и малката… Донесох подарък…

– Не е удобно сега. Петър е на работа, а детето спи. Моля ви, друг път се обадете предварително.

Сърцето ми се сви. Подадох куклата и тръгнах обратно към гарата със сълзи в очите.

Оттогава Петър почти не ми звъни. Понякога пише по празници: „Честита Коледа, мамо.“ Но никога повече не каза: „Обичам те.“

Всяка вечер сядам до прозореца и гледам снимките ни от миналото – как го държа за ръка на първия учебен ден, как се смее на плажа във Варна… Спомням си думите му: „Мамо, ти си най-добрата.“ А сега? Сега съм просто спомен от друг живот.

Понякога Иван ме прегръща и казва: „Ще се оправят нещата.“ Но аз вече не вярвам. Чувствам се виновна – дали прекалено го обичах? Дали трябваше да приема Мария такава, каквато е, без да очаквам топлина? Или просто времената са други и майките вече нямат място в живота на порасналите си деца?

Съседките все по-често шушукат зад гърба ми: „Горката Даниела…“ А аз само искам едно – да чуя гласа на сина си и да прегърна внучката си поне още веднъж.

Сега стоя тук, пред прозореца, и се питам: Ако можех да върна времето назад, какво бих променила? Има ли път обратно към сърцето на детето ми или вече е късно? Кажете ми вие – къде сбърках?