Между мечтите и очакванията: Историята на Лена и електрониката

— Лена, пак ли си харчила пари за глупости? — гласът на майка ми прониза тишината в малката ни кухня, докато държах в ръцете си новия лаптоп. Сърцето ми биеше лудо, а ръцете ми трепереха — не от радост, а от страх какво ще последва. Бях спестявала почти две години от заплатата си като продавачка в книжарницата на Главната, отказвала си кафе с приятели, нови дрехи, дори екскурзията до морето миналото лято. Всичко това — за да си купя този лаптоп и да се почувствам част от съвременния свят.

— Не са глупости, мамо! Това е инвестиция в мен самата. Ще уча онлайн курсове, ще работя допълнително… — опитах се да обясня, но думите ми увиснаха във въздуха.

Баща ми само поклати глава и излезе на балкона да пуши. Знаех, че не одобрява. За него парите са за хляб, за сметки, за нещо „истинско“. Сестра ми Мария ме погледна с онзи присмехулен поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и глупава.

— Можеше да дадеш тези пари за нещо по-смислено. Например да помогнеш на мама с ремонта на банята — прошепна тя, сякаш не искаше да я чуят, но знаеше, че ще ме заболи.

В този момент се почувствах предателка. Предателка към семейството си, към очакванията им, към онова невидимо правило, че жената трябва да мисли първо за другите. Но аз исках нещо свое. Исках да имам възможност да се развивам, да не остана цял живот зад щанда в книжарницата.

Седнах на леглото си и прегърнах кутията с лаптопа. Спомних си как всяка вечер тайно разглеждах сайтовете за техника, сравнявах цени, четях ревюта. Как си представях как ще уча английски онлайн, ще пиша разкази, ще кандидатствам за работа като преводачка или редакторка. Мечтаех за свят извън панелката ни в Кючук Париж.

Но сега мечтата ми се превърна в източник на вина. Майка ми не говореше с мен два дни. Баща ми ме гледаше укорително. Само баба ми Дора ми намигна една вечер:

— Лено, човек трябва да има нещо свое. И аз едно време си купих шевна машина с първата си заплата. Всички ми се смяха, а после цялата махала идваше при мен за рокли.

Тези думи ми дадоха малко кураж. Започнах да уча онлайн курс по дигитален маркетинг. Вечер след работа се затварях в стаята си и гледах уроци, пишех домашни, правех проекти. Чувствах се жива.

Но напрежението вкъщи растеше. Един ден чух как майка ми говори по телефона с леля Галя:

— Не знам какво й стана на Лена. Все едно не е нашето дете. Само лаптопи и глупости са й в главата.

Сълзите напълниха очите ми. Защо беше толкова трудно да бъда себе си? Защо трябваше винаги да избирам между мечтите си и очакванията на другите?

Една вечер баща ми седна до мен на дивана. Дълго мълча, после каза:

— Лено, разбирам те. И аз навремето исках да стана художник. Но животът… — махна с ръка — …не винаги ни оставя избор.

Погледнах го — толкова уморен, съсипан от работа и грижи. Исках да му кажа, че времената са други, че сега има интернет, възможности… Но думите заседнаха в гърлото ми.

Сестра ми Мария започна да ме избягва. Когато я попитах защо, избухна:

— Все ти си специалната! Все ти трябва да имаш повече! А аз? Аз съм тук, помагам на мама, гледам децата й… Ти само мислиш за себе си!

Разбрах я. В нашето семейство винаги е имало негласно съревнование — коя е по-добрата дъщеря, коя повече помага. Но аз просто исках шанс за нещо различно.

Минаха месеци. Завърших курса по дигитален маркетинг и започнах да работя дистанционно за една фирма от София. Заплатата беше двойно по-голяма от тази в книжарницата. Купих нов бойлер за банята и помогнах с ремонта.

Майка ми започна малко по малко да ме приема такава, каквато съм. Баща ми се гордееше тихо — виждах го по начина, по който разказваше на съседите за „дъщерята дето работи с компютри“. Мария все още беше резервирана, но понякога идваше при мен за съвет как да направи онлайн магазин за ръчно изработени бижута.

Понякога вечер сядам пред лаптопа и се питам: заслужаваше ли си всичко това? Струваше ли си болката, конфликтите, самотата? Или просто така е устроен животът — между мечтите ни и очакванията на другите?

А вие какво мислите? Кога трябва да изберем себе си пред семейството? И има ли изобщо правилен отговор?