Момичето, което чакаше майка си: История за изгубената надежда и новото семейство

– Мамо, къде отиваш? – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха здраво ръкава на палтото ѝ. Беше студена декемврийска вечер, а в коридора на панелния ни апартамент миришеше на влажна мазилка и евтин парфюм. Майка ми не отговори. Погледна ме за миг – онзи поглед, който никога няма да забравя – и излезе. След нея остана само тишината и един разплакан осемгодишен глас.

Не помня колко време стоях до вратата. Помня само как съседката леля Мария ме намери, зави ме с одеяло и каза: „Ще се оправиш, Лили. Всичко ще се оправи.“ Но не се оправи. Социалните дойдоха още същата нощ. Събрах няколко дрехи в найлонова торба и ме отведоха. Плачех, докато колата се отдалечаваше от блока ни в Люлин, а светлините на София се размиваха през сълзите ми.

Първите дни в дома за деца бяха като кошмар. Миришеше на белина и супа от леща. Децата бяха шумни, някои злобни, други просто тъжни като мен. Всяка вечер заспивах с мисълта, че майка ми ще дойде. Ще почука на вратата и ще ме вземе обратно. Но минаваха дни, седмици, месеци…

– Лилия, пак ли плачеш? – попита ме веднъж Марияна, момичето от леглото до мен.
– Не плача! – изсъсках през зъби, макар че бузите ми бяха мокри.
– Всички тук сме сами – прошепна тя. – Но понякога е по-добре така.

Не ѝ повярвах тогава. Как може да е по-добре без майка? Без никого? Всяка неделя гледах през прозореца към портала. Виждах как някои деца ги взимат за уикенда – баби, лели… Аз нямах никого. Само спомените за мама и една снимка в джоба на якето ми.

Годините минаваха бавно. Научих се да не плача пред другите. Научих се да се пазя – от по-големите момчета, от лошите възпитатели, от самотата. Веднъж дори избягах – стигнах до спирката на трамвая, но не знаех къде да отида. Върнах се сама.

Когато навърших дванайсет, разбрах, че майка ми е заминала за чужбина. Никой не знаеше къде е – нито социалните, нито леля Мария. Писах ѝ писма, които никога не изпратих. Понякога си представях как се връща – красива, усмихната, с подаръци… Но това беше само мечта.

Един ден в дома дойдоха семейство – мъж и жена на около четиридесет години. Казваха се Иван и Елена. Говориха с директора, после с няколко деца. Когато дойде моят ред, Елена ме погледна с топли кафяви очи:
– Здравей, Лилия. Как си?
– Добре съм – излъгах.
– Обичаш ли да рисуваш?
– Да…
Тя ми подаде блокче и моливи. Нарисувах дърво с големи клони и малко момиче под него.
– Това ти ли си? – попита тя.
Кимнах.
– А дървото?
– Това е мама…

Те идваха още няколко пъти. Разхождахме се в парка „Западен парк“, хранихме гълъбите, говорехме за книги и филми. Иван беше спокоен човек, обичаше да разказва смешки. Елена миришеше на ванилия и винаги имаше топли ръце.

Една вечер директорът ме извика:
– Лилия, семейство Петрови искат да те вземат при тях. Какво мислиш?
Сърцето ми биеше лудо. Страх ме беше – ами ако не ме харесат? Ами ако аз не ги харесам? Но нямах какво да губя.

Първата нощ в новия дом не можах да спя. Стаята ми беше светла и чиста, имаше плюшено мече на леглото и снимки по стените. Елена седна до мен:
– Знам, че ти е трудно. И аз съм била сама като малка…
Погледнах я изненадано.
– Мама почина рано – прошепна тя. – Дълго време мислех, че никой няма да ме обича пак… Но животът винаги ни изненадва.

С времето започнах да свиквам с тях. Иван ме учеше да карам колело в Южния парк. Елена ми помагаше с уроците по математика. Празнувахме Коледа заедно – за първи път от години получих подарък с моето име.

Но болката не изчезна напълно. Всяка година на рождения си ден си пожелавах майка ми да се върне. Понякога се карах с Елена – крещях ѝ, че не е моя майка, че никога няма да я обичам така… Тя само мълчеше и ме прегръщаше.

Един ден получих писмо – непознат почерк, без подател. Вътре имаше само едно изречение: „Прости ми.“ Разплаках се като малко дете. Иван седна до мен:
– Не можеш да избягаш от миналото си, Лили. Но можеш да избереш какво ще правиш с него.

Днес съм на двадесет и две години. Уча психология във Великотърновския университет и работя с деца в риск. Все още пазя снимката на мама в портфейла си, но вече не чакам невъзможното.

Понякога се чудя: ако майка ми се върне утре, ще мога ли да ѝ простя? Или истинското семейство е това, което избираш сам?

А вие как бихте постъпили? Може ли любовта да излекува всичко?