„Аз не съм твоята домакиня!“ — Как след двадесет години брак изгубих себе си и се намерих отново
„Мария, пак ли не си измила чиниите? Какво правиш цял ден вкъщи?“ — гласът на Петър проряза тишината като нож. Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех кога точно се превърнах в сянка на самата себе си. Не отговорих веднага. Вътре в мен бушуваше буря, но отвън изглеждах спокойна — както винаги.
„Петре, цял ден тичах между магазина, уроците на децата и готвенето. Не съм седнала дори за пет минути.“
Той само махна с ръка и се затвори в хола при телевизора. Чух как дъщеря ни Ива тихо затваря вратата на стаята си. Синът ни Даниел беше на тренировка. Останах сама в кухнята, с купчината съдове и още по-голяма купчина неизказани думи.
Преди двадесет години бях друга жена. Бях мечтателка, студентка по литература във Великотърновския университет. Петър ме ухажваше с цветя и стихове, обещаваше ми свят, в който ще бъда щастлива. Вярвах му. Омъжих се млада, родих Ива и Даниел, и постепенно мечтите ми се стопиха между пелените, супите и безкрайните компромиси.
Майка ми често ми казваше: „Жената трябва да държи семейството цяло.“ Аз държах — със зъби и нокти. Пропуснах възможността да работя по специалността си, защото Петър настояваше да съм до децата. „Те имат нужда от майка си“, казваше той. А аз имах нужда някой да попита как съм аз.
С времето Петър стана друг човек. Вечер се прибираше намръщен, все недоволен — от работата, от парите, от мен. Започна да ме нарича „домакинята“, понякога дори пред приятели: „Мария е страхотна домакиня, ама само това може.“ Смях се насила, а вътре в мен нещо умираше.
Една вечер, когато Ива беше на 15, я чух да казва по телефона: „Майка ми е просто домакиня, няма какво да разказвам за нея.“ Сърцето ми се сви. Бях станала невидима — за мъжа си, за децата си, дори за себе си.
Започнах да пиша тайно в един стар тефтер. Писах за болката си, за самотата, за спомените от младостта. Понякога плачех над белите листа. Един ден Ива ме хвана: „Мамо, какво пишеш?“
„Спомени“, отвърнах тихо.
„Защо плачеш?“
Не знаех какво да кажа. Как да обясня на детето си, че майка й е изгубила себе си?
С Петър започнахме да се караме все по-често. Той не разбираше защо съм тъжна: „Имаш всичко — дом, деца, мъж! Какво повече искаш?“
„Искам да бъда чута! Искам да бъда виждана! Не съм просто домакиня!“ — извиках една вечер и за първи път от години гласът ми прозвуча силно.
Той ме погледна така, сякаш съм полудяла: „Не преувеличавай. Всички жени са така.“
Но аз вече не можех да мълча. Започнах да ходя на срещи с приятелки от университета. Те ме окуражиха: „Мария, ти още можеш да сбъднеш мечтите си.“ Записах онлайн курс по творческо писане. Вечерите прекарвах пред компютъра вместо пред печката.
Петър беше бесен: „Кой ще гледа децата? Кой ще готви?“
„Децата са големи. Могат да си направят сандвичи“, отвърнах спокойно.
Ива започна да ми помага вкъщи. Даниел веднъж ми каза: „Мамо, харесва ми като се усмихваш повече.“
Петър обаче не прие промяната. Започна да отсъства все по-често. Един ден разбрах — има друга жена. Не бях изненадана. Болеше ме, но болката беше различна — не унищожаваща, а освобождаваща.
Седнах с децата и им казах истината: „Татко ви има друга жена. Ще се разделим.“ Ива плака, Даниел мълча дълго. После ме прегърна: „Ще се справим.“
Разводът беше тежък. Петър ме обвиняваше за всичко: „Ти развали семейството! Ти се промени!“
Да, промених се. За първи път от години започнах да живея за себе си. Намерих работа в библиотеката на града. Писането ми донесе малки радости — публикуваха мой разказ в местния вестник.
Понякога вечер сядам сама с чаша чай и гледам дъжда по прозореца — същият прозорец, пред който някога стоях като сянка. Сега виждам отражението си ясно — жена с уморени очи, но с усмивка.
И все пак понякога се питам: Колко жени като мен още живеят в сянка? Кога ще спрем да приемаме себе си за даденост? Ще намерим ли сили да поискаме повече?