Тайната на свекърва ми: Домът, който никога не ѝ принадлежеше

— Какво правиш още тук? — гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината като нож. Беше полунощ, а аз стоях в кухнята, стиснала чашата си с чай така силно, че пръстите ми побеляха. — Казах ти, че ако не се научиш да уважаваш този дом, ще си тръгнеш. Тук не си у дома си!

Сърцето ми се сви. За пореден път. Откакто се омъжих за Петър и се преместихме при майка му в стария апартамент в Лозенец, всеки ден беше битка. В началото вярвах, че ще се разберем — нали всички казват, че с времето нещата се изглаждат. Но Мария не искаше да ме приеме. Виждах го във всяко нейно движение: как подреждаше чашите по свой начин, как проверяваше дали съм измила добре чиниите, как заключваше стаята си вечер.

— Мария, моля те… — опитах се да запазя спокойствие. — Петър ще се прибере всеки момент. Не искам скандали.

Тя само изсумтя и тръшна вратата на стаята си. Останах сама в кухнята, с усещането, че въздухът е станал по-тежък. Седнах на стола и се разплаках безшумно. Не исках Петър да ме вижда такава — слаба и отчаяна. Той беше моята опора, но напоследък и той беше уморен от постоянните кавги между мен и майка му.

На следващия ден реших да говоря с него.

— Петре, не мога повече така — казах му тихо, докато закусвахме. — Майка ти… тя ме заплашва, че ще ме изгони. Чувствам се като натрапница в собствения си дом.

Той въздъхна тежко и прокара ръка през косата си.

— Знам, Ива. Но това е нейният апартамент. Нямаме друг избор засега.

— Ами ако не е? — попитах внезапно, без да знам откъде дойде тази мисъл.

Петър ме погледна учудено.

— Какво имаш предвид?

— Просто… понякога си мисля, че тя се държи така, сякаш крие нещо. Никога не говори за миналото на този дом. Всичко е забулено в тайна.

Той замълча за миг.

— Не знам… Може би си въобразяваш. Но ако искаш, провери документите. Мисля, че са в шкафа в хола.

Тази нощ не можах да заспя. Станах тихо и отидох в хола. Отворих шкафа и започнах да ровя между купчините стари снимки, писма и папки. Най-накрая намерих папка с надпис „Апартамент Лозенец“. Прегледах нотариалния акт — и онемях. На него пишеше името на бащата на Петър — Георги Димитров. Не Мария.

Сърцето ми заби лудо. Георги беше починал преди десет години и никога не бях чувала да е прехвърлял апартамента на Мария. Прегледах още документи — нямаше никакво завещание или дарение към нея. Апартаментът по закон трябваше да бъде наследен от Петър!

На следващата сутрин я заварих в кухнята.

— Мария, трябва да поговорим — казах твърдо.

Тя ме изгледа подозрително.

— За какво?

— За апартамента. Знам истината. Той е бил на Георги и по закон Петър е наследникът.

Лицето ѝ пребледня.

— Ти… ровила си в документите ми?

— Не са само твои! Това е домът на Петър! Как можа да ме лъжеш толкова години?

Тя избухна:

— Аз съм живяла тук цял живот! Грижила съм се за всичко! Този дом е мой!

— Но не е! — извиках аз през сълзи. — И ти го знаеш!

В този момент Петър влезе в кухнята и ни видя разтреперани една срещу друга.

— Какво става тук?

Разказах му всичко. Видях как очите му се напълниха със сълзи — от гняв, от болка, от предателство.

— Мамо… защо? Защо никога не ми каза?

Мария седна тежко на стола и започна да плаче.

— Бях уплашена… Страхувах се да не остана сама… Мислех, че ако държа всичко под контрол, няма да ме изоставите…

В този момент всичко рухна между нас тримата. Истината беше излязла наяве, но вместо облекчение усещах само празнота и страх от бъдещето.

След няколко дни Петър настоя Мария да остане с нас — но вече като равноправен член на семейството, а не като господарка на дома. Тя прие трудно, но нямаше избор.

Минаха месеци докато напрежението започна да спада. Аз започнах работа на половин ден в близката книжарница, за да имам свое пространство и независимост. Петър беше до мен във всичко — подкрепяше ме дори когато се чувствах най-слаба.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Питам се: „Колко истини още живеят скрити между стените на нашите домове? И дали някога ще спрем да се страхуваме да ги изречем?“