Когато съпругът ми доведе любовницата си у дома, докато бях в болницата с нашия син: Реакцията на майка ми ме разтърси

„Не може да е истина!“, крещях вътрешно, докато държах ръката на малкия си син Даниел в болничната стая. Беше нощ, а апаратите около нас бипкаха равномерно, сякаш се опитваха да ме успокоят. Но аз не можех да се успокоя. Телефонът ми вибрираше за пореден път – съобщение от съседката ни, леля Мария: „Мила, не искам да те тревожа, но видях една непозната жена да влиза у вас с твоя мъж. Остана цяла нощ.“

Сърцето ми се сви. Даниел спеше, изтощен от температурата и безкрайните прегледи. Аз седях до леглото му, а мислите ми се блъскаха като вълни в бурно море. Пет години брак с Георги – мъжът, когото обичах още от студентските години във Велико Търново. Запознахме се на опашката за банички пред университета. Той ме заговори с онази негова усмивка, която после толкова пъти ме разтапяше. След две години се оженихме – малка сватба в родното ми село край Габрово, с много смях и танци до зори.

Първата година беше като приказка – разходки по Янтра, вечери с приятели, планове за бъдещето. После се появи Даниел – най-голямото ни щастие. Георги беше до мен през цялата бременност, носеше ми ягоди посред нощ и ми четеше стихове. Но след раждането нещо се промени. Той започна да работи до късно, често беше уморен и раздразнителен. Аз останах вкъщи с бебето, самотата ме притискаше, а майчинството се оказа по-трудно, отколкото си представях.

В онази нощ в болницата усещах как светът ми се разпада. Не можех да повярвам, че Георги би направил нещо такова – да доведе друга жена в дома ни, докато аз се боря за здравето на нашето дете. Сутринта майка ми пристигна в болницата с буркан домашна супа и топли дрехи за Даниел.

– Мамо, трябва да ти кажа нещо… – прошепнах със задавен глас.
– Какво има, мило дете? – погледна ме тревожно.
– Георги… има друга. Довел я е у дома ни тази нощ.

Майка ми замълча за миг. Очаквах да избухне, да го прокълне или да ме прегърне и утеши. Вместо това тя въздъхна тежко:

– Знаеш ли, Мария… животът не е справедлив. И баща ти беше такъв. Но аз останах заради теб и брат ти. Понякога трябва да преглътнеш гордостта си.

Погледнах я невярващо. Не можех да приема думите ѝ. Аз ли трябваше да преглътна? Аз ли трябваше да търпя?

След два дни Даниел се подобри и ни изписаха. Прибрахме се вкъщи – всичко изглеждаше подредено, но във въздуха витаеше нещо чуждо. На масата имаше чаша с червило – не беше моята марка. В гардероба намерих непознат шал. Георги се прибра късно вечерта.

– Как е Даниел? – попита уж загрижен.
– Добре е… А ти как си? – гласът ми трепереше.
– Уморен съм… Много работа напоследък.

Не издържах:
– Коя беше жената у дома?

Той замръзна на място.
– Мария… нека поговорим спокойно…
– Няма какво да говорим! – извиках през сълзи. – Докато детето ти беше в болница, ти доведе любовницата си у дома!

Той млъкна, после само прошепна:
– Не знам как стана така… Не исках да те нараня.

Седмици наред живеехме като непознати под един покрив. Майка ми идваше често и все повтаряше:
– Помисли за детето… Не бързай с решенията.

Но аз не можех да простя. Всяка вечер гледах Даниел как спи и се чудех дали заслужава да расте в дом без любов или в дом с лъжи.

Една вечер седнахме с Георги на масата.
– Не мога повече така – казах тихо. – Ще се разделим.
– Моля те… – очите му бяха пълни със сълзи. – Ще се променя!
– Не вярвам вече…

Майка ми реагира неочаквано остро:
– Глупава си! Ще останеш сама с дете! Кой ще ти помогне? Мъжете са такива… Примирявай се!

Тогава разбрах – цял живот жените около мен са търпели и са мълчали. Но аз не исках такава съдба за себе си и за сина си.

Изнесох се при приятелка, започнах работа на половин ден и постепенно намерих сили да продължа напред. Георги виждаше Даниел през уикендите, а аз учех да бъда щастлива сама.

Понякога нощем се питам: „Дали сбърках? Трябваше ли да простя?“ Но после виждам усмивката на Даниел и знам – избрах свободата и достойнството си.

А вие какво бихте направили на мое място? Прошката ли е по-силна от гордостта или обратното?