„Искам развод.“ – Мигът, който преобърна живота ми

„Искам развод.“ Думите му паднаха като чук върху главата ми. Стоях в кухнята, държейки чаша чай, когато Георги влезе, без да ме погледне в очите. Гласът му беше тих, почти безчувствен, но в него се усещаше решителност, която не бях чувала досега. „Не мога повече така, Ели. Извинявай.“

Чаят се разля по плота, ръцете ми трепереха. „Какво? Какво говориш?“ – едва прошепнах. В главата ми се завъртяха хиляди спомени – първата ни среща в Борисовата градина, сватбата ни в малката църква до Пловдив, раждането на Мария… Всичко това ли беше напразно?

Георги не отговори веднага. Седна срещу мен и въздъхна тежко. „Опитвах се, Ели. Наистина опитвах. Но вече не съм щастлив. Не сме щастливи.“

В този момент вратата на детската стая се отвори и Мария надникна навън. „Мамо, тате, ще вечеряме ли?“ Усмихнах й се насила и кимнах. Георги стана и излезе от кухнята, оставяйки ме сама с разбитото си сърце.

През следващите дни всичко беше като в мъгла. Ходех на работа в счетоводната кантора, но не можех да се съсредоточа. Колежката ми Даниела ме гледаше загрижено: „Ели, добре ли си? Изглеждаш ужасно.“

„Георги… иска развод“, прошепнах аз и очите ми се напълниха със сълзи. Даниела ме прегърна силно. „Знам, че боли. Но трябва да си силна – заради Мария.“

Вечерите бяха най-тежки. Седях на дивана и слушах как Георги говори по телефона в другата стая. Чувах името „Ирина“ няколко пъти. Сърцето ми се сви – знаех я от офиса му, винаги твърде усмихната и любезна с всички.

Една вечер не издържах и го попитах: „Има ли друга?“ Той замълча за миг, после кимна. „Да. Но не е само заради нея… Просто между нас всичко свърши.“

В този момент си спомних думите на майка ми: „Ели, никога не позволявай на никого да ти отнеме достойнството.“ Тя беше преживяла същото с баща ми преди години и знаех колко трудно й беше било.

Реших да не се предавам. Започнах да търся адвокат, да чета форуми за разводи, да говоря с психолог. Най-много ме болеше за Мария – тя беше само на 12 и не разбираше защо татко вече не спи вкъщи.

Една вечер тя дойде при мен със сълзи в очите: „Мамо, аз ли съм виновна?“ Прегърнах я силно: „Не, мило мое! Никога не мисли така! Ние с татко просто… понякога възрастните не могат да останат заедно.“

Скоро Георги започна да идва все по-рядко у дома. Веднъж го чух да казва на Ирина: „Ще приключим всичко скоро.“ Беше ми болно, но вече бях решила – няма да се унижавам повече.

Съдебното дело мина тежко. Георги настояваше за споделено попечителство над Мария, а аз се страхувах как ще й се отразят всички тези промени. В съда стоях срещу него – човека, когото бях обичала толкова години – и се чудех кога всичко се обърка толкова фатално.

След развода останахме сами – аз и Мария. Първите месеци бяха кошмарни – плачеше всяка вечер, питаше кога татко ще се върне. Аз също плачех тайно нощем, но пред нея се държах силна.

Майка ми идваше често да ни помага. Една вечер седнахме двете на балкона с чаша чай. Тя ме погледна сериозно: „Ели, животът не свършва тук. Ще мине време и ще намериш сили да продължиш.“

Започнах да излизам повече с приятелки – ходихме на театър, разходки по Витошка, дори веднъж отидохме на море без Георги за първи път от години. Постепенно започнах да усещам вкуса на свободата – макар и горчив.

Мария също започна да се усмихва повече. Един ден донесе вкъщи рисунка – трима души държат ръце: мама, татко и тя по средата. „Искам пак да сме семейство“, каза тихо.

Прегърнах я и й обещах: „Винаги ще бъдем семейство – просто различно.“

Понякога още ме боли – когато видя Георги с Ирина на улицата или когато Мария говори за него с тъга в очите. Но вече знам, че мога да оцелея.

Питам се понякога: Кога точно изгубихме себе си? Можеше ли да направим нещо различно? А вие как бихте постъпили на мое място?