Сянката на вината: Историята на Крис и Марин от едно българско село

— Крис, ти пак ли ще се правиш на невинен? — гласът на Марин проряза тишината в двора като нож. Стоях до старата круша, с ръце в джобовете, а погледът ми се впиваше в напуканите плочи под краката ми. Беше късен следобед, въздухът тежеше от мириса на прясно окосена трева и недоизказани думи.

— Не разбирам за какво говориш — отвърнах тихо, макар че вътре в мен всичко кипеше. Бях дошъл в селото за уикенда, уж да си почина от софийската лудница, но още с пристигането си усетих, че нещо не е наред. Баба Мария ме посрещна с обичайното си топло „Добре дошъл, чедо“, но очите ѝ бяха неспокойни. Марин — братовчед ми, с когото израснахме като братя — беше мрачен и избягваше да ме погледне.

Вечерта мина в мълчание. Седяхме около масата — аз, Марин, баба и дядо. Само щурците се осмеляваха да нарушат тишината. Баба сипваше супа, а дядо разказваше за времето, когато е бил овчар. Но никой не слушаше истински. Всички чакахме нещо да се случи.

На следващата сутрин Марин ме хвана за ръкава още докато си миех зъбите на двора.

— Трябва да поговорим — каза той рязко.

— За какво?

— За онази нощ преди пет години. За това, което стана с татко ми.

Сърцето ми прескочи един удар. Бях забравил — или по-скоро се опитвах да забравя — онази вечер, когато чичо Стефан изчезна безследно. Всички в селото шепнеха, че е заминал за чужбина, но никой не вярваше истински. Марин беше останал сам с майка си и оттогава не беше същият.

— Марине, аз… — започнах, но той ме прекъсна.

— Ти беше последният, който го видя. Помниш ли? Тогава каза, че сте говорили за някакви пари…

Погледнах го право в очите. В тях гореше болка и гняв.

— Не знам нищо повече от теб — казах тихо. — Само си говорихме за работата му в града.

Той се изсмя горчиво.

— Лъжеш! Всички лъжете! Майка ми плаче всяка вечер, а ти идваш тук и се държиш все едно нищо не е станало!

Точно тогава през оградата надникна съседката леля Пенка — жената, която знаеше всичко за всички.

— Какво става тук? Пак ли се карате за старите истории? Оставете човека да почине в мир!

Марин я изгледа с презрение.

— Вие всички сте виновни! Никой не каза истината! А Крис… той крие нещо!

Почувствах как гърлото ми се свива. Спомените нахлуха като буря: онази нощ чичо Стефан беше пиян и ядосан. Караше ме да му дам пари назаем — за някакъв дълг към хора от селото. Аз отказах. После излезе навън и повече не го видях.

Вечерта баба Мария ме повика в кухнята.

— Крисе, не се карайте с Марин. Той страда много. Но и ти трябва да му кажеш истината.

— Каква истина, бабо? Аз не знам къде е чичо Стефан!

Тя въздъхна тежко.

— Понякога истината не е само това, което знаем. Понякога е това, което чувстваме. Ти чувстваш ли вина?

Замълчах. Вината ме глождеше от години. Ако бях му помогнал… ако бях казал на някого…

На следващия ден цялото село говореше за нашия скандал. В магазина жените шушукаха зад гърба ми:

— Видя ли ги? Пак се карат за онзи Стефан…

Дори дядо ме погледна строго:

— Мъжете трябва да си казват истината в очите, Крисе. Иначе стават като нас — съседи, които си говорят само през оградата.

Вечерта намерих Марин до кладенеца. Седеше сам и пушеше нервно.

— Марине… — започнах плахо.

Той не ме погледна.

— Знаеш ли какво е да живееш с празно място на масата всяка вечер?

Седнах до него.

— Знам какво е да живееш с вина всяка вечер.

Дълго мълчахме. После му разказах всичко — за разговора с чичо Стефан, за парите, за страха ми да кажа на някого какво се е случило онази нощ.

Марин избухна:

— Значи ти си последният човек, който го е видял жив! Защо не каза досега?

— Страхувах се… Страхувах се да не ме обвинят. Страхувах се от теб, от майка ти… от всички.

Той хвърли фаса в кладенеца и стана рязко.

— Може би ако беше казал истината тогава, щяхме да го намерим…

Останах сам под звездите. Чувах далечния лай на кучетата и усещах тежестта на думите му върху раменете си.

Сутринта Марин си тръгна без да каже дума. Баба плака цял ден. Дядо седеше мълчаливо на пейката пред къщата и гледаше към хоризонта.

Селото пак беше тихо, но тишината вече беше различна — по-тежка, по-празна.

Сега стоя тук и се питам: Можем ли някога да избягаме от сянката на вината? Или тя винаги ще ни следва като ехо из празните дворове на нашето минало?