Тайната завещание на Димитър: Измяна или недоразумение?

– Не може да бъде! – изкрещях, когато разтворих пожълтелия плик, намерен в долапа зад стария скрин. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми блъскаше като обезумяло. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът чукаше по прозорците на апартамента ни в Пловдив, а аз все още не можех да повярвам, че Димитър го няма. Бяхме заедно двадесет и пет години – мислех, че познавам всяка негова мисъл, всяка негова болка. Но сега, държейки това завещание, се чувствах като чужденка в собствения си живот.

В стаята влезе дъщеря ни Мария, с очи зачервени от плач.
– Мамо, добре ли си? – попита тя тихо.
– Не знам, Мария… – прошепнах. – Намерих нещо… нещо, което не разбирам.

Тя седна до мен и аз ѝ подадох листа. Докато четеше, лицето ѝ пребледня.
– Това… това е невъзможно! – прошепна тя. – Татко… той… защо?

В завещанието Димитър беше оставил половината от апартамента на някаква жена – Елена Георгиева. Името ѝ не ми беше познато. В главата ми се завъртяха хиляди въпроси: Коя е тя? Защо? Какво означава това за нас?

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях всички онези моменти, когато Димитър закъсняваше от работа, когато получаваше странни обаждания и излизаше на балкона да говори. Винаги съм му вярвала. Винаги съм мислела, че любовта ни е достатъчно силна да устои на всичко.

На следващия ден отидох при адвоката му – господин Тодоров. Той ме посрещна с обичайното си сериозно изражение.
– Госпожо Иванова, разбирам колко е трудно за вас… – започна той.
– Не разбирате! – прекъснах го. – Коя е тази жена? Защо Димитър ѝ е оставил половината от дома ни?

Той въздъхна тежко.
– Елена Георгиева е… била негова близка приятелка от детството. Помагал ѝ е финансово през годините. Но повече не знам.

Не му повярвах. Върнах се у дома и започнах да ровя из старите албуми и писма. Намерих снимка на Димитър с непозната жена – усмихнати, прегърнати на някакъв празник. На гърба пишеше: „С Ели – най-добрият ми приятел.“

Дните минаваха в мълчание и напрежение. Мария почти не говореше с мен. Синът ни Петър се прибра от София и веднага започна да ме обвинява:
– Мамо, защо не си разбрала по-рано? Как може татко да ни направи това?
– Не знам, Петре! – извиках през сълзи. – Мислех, че сме щастливи…

Семейството ни се разпадаше пред очите ми. Роднините започнаха да шушукат зад гърба ми. Съседката леля Станка дойде с кафе и клюки:
– Чух, че Димитър имал друга жена… Знаеш ли нещо?
– Не знам нищо! – изкрещях и затворих вратата.

Една вечер телефонът звънна. Женски глас:
– Госпожо Иванова? Аз съм Елена Георгиева…

Замръзнах.
– Какво искате?
– Моля ви, трябва да се видим. Има неща, които трябва да знаете.

Срещнахме се в малко кафене до реката. Тя беше на около петдесет години, с уморени очи и ръце, които нервно въртяха чашата с кафе.
– Не съм ви враг – започна тя тихо. – Димитър ми помогна много през годините. Бях болна, сама с дете… Той беше единственият човек, който не ме изостави.
– Но защо завещанието? Защо скрито от мен?
– Той не искаше да ви нарани. Знаеше, че ще страдате… Но искаше да осигури бъдещето на сина ми. Не сме имали връзка… поне не такава, каквато си мислите.

Погледнах я дълго. В очите ѝ нямаше лъжа, само болка и благодарност.

Върнах се у дома още по-объркана. Дали Димитър ме е предал? Или просто е бил добър човек, който е искал да помогне? Можех ли да му простя това скрито добро дело? Или трябваше да се чувствам предадена?

Седнах до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Мария влезе тихо при мен.
– Мамо… ще се оправим ли някога?
Прегърнах я силно.
– Не знам, Мария… Не знам дали любовта може да прости всичко. Но знам, че трябва да опитаме.

Понякога си мисля: дали истината винаги носи освобождение? Или понякога е по-добре да живеем в сладката заблуда на доверието? Какво бихте направили вие на мое място?