Пенсията не е край, а ново начало: Историята на една българска майка

– Мамо, пак ли ще ходиш на кафе с приятелките си? – гласът на Даниела, снаха ми, прозвуча остро по телефона. – А кой ще гледа децата? Аз пак ще закъснея от работа!

Стиснах слушалката, усещайки как гневът ми се надига. Беше вторник сутрин, а аз тъкмо бях извадила новите платове, които купих от Женския пазар. Пенсионирах се преди година и най-после имах време за себе си – за шевната машина, за разходки в парка, за сладки приказки с приятелките ми от блока. Но сякаш никой не разбираше това.

– Даниела, казах ти вече – днес имам поръчка за две рокли. Не мога да гледам децата всеки ден. – Опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми трепереше.

– Значи работата ти е по-важна от семейството? – изсъска тя. – Добре, ще кажа на Иван да ти се обади.

Затворих телефона и седнах тежко на стола. Иван е синът ми. Винаги е бил между мен и жена си, но напоследък все по-често взимаше нейната страна. Откакто спрях да им давам пари всеки месец – защото пенсията ми не стига, а и искам да спестя за себе си – отношенията ни станаха хладни.

Вечерта Иван дойде сам. Влезе без да ме погледне в очите.

– Мамо, какво става с теб? Преди беше друга. Помагаше ни, грижеше се за децата, даваше ни пари… Сега само за себе си мислиш.

– Иванчо, аз цял живот съм мислила за вас. Сега искам малко време за себе си. Не съм длъжна да гледам внуците всеки ден. И парите… не мога повече.

Той въздъхна тежко.

– Даниела е много ядосана. Казва, че не можеш да разчиташ на нас, ако някога ти потрябва помощ.

Сърцето ми се сви. Толкова ли бях станала чужда за тях? Винаги съм мечтала за голямо семейство, за топлина и разбирателство. Но сега усещах само студ.

На следващия ден в блока ме спря леля Мария.

– Какво става, Цветанке? Чух, че не гледаш вече внуците. Даниела се оплакваше на входа…

Почувствах се засрамена. В нашия квартал всички знаят всичко. Ако една баба не гледа внуците си, значи нещо не е наред с нея.

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах как светлините на София трептят в далечината. Спомних си младостта си – как работех по две смени в шивашкия цех, за да има Иван всичко. Как никога не си купих ново палто, за да му платя уроците по английски. А сега?

Телефонът иззвъня отново. Беше приятелката ми Галя.

– Цвети, хайде утре на изложението на занаятите! Ще има конкурс за най-красива ръчно ушита рокля!

За миг забравих всичко лошо. Усетих прилив на енергия – това беше моят свят сега! Шевната машина, платовете, цветовете… Там бях жива.

На другия ден изложението беше пълно с хора. Когато журито обяви моето име за първа награда, очите ми се напълниха със сълзи. За първи път от години някой ме оцени заради мен самата, а не защото съм майка или баба.

Вечерта Иван ми звънна:

– Честито, мамо! Видях снимките във Фейсбук… Даниела още е ядосана, но аз… аз се гордея с теб.

Гласът му беше мек, почти детски. За миг усетих топлина.

– Благодаря ти, Иване. Надявам се един ден и тя да ме разбере.

След този ден започнах да получавам още поръчки. Жените от квартала идваха при мен с платове и идеи. Започнах да изкарвам малко повече пари и дори си позволих екскурзия до Пловдив с приятелките.

Но отношенията със сина и снаха ми останаха обтегнати. Даниела рядко ми се обаждаше, а когато го правеше – беше само заради децата или пари.

Понякога вечер седя сама и се чудя: сгреших ли? Трябваше ли да жертвам себе си още веднъж? Или най-после имам право да живея така, както искам?

Кажете ми вие – има ли възрастта значение за щастието? Има ли бабата право на свой живот или винаги трябва да бъде само опора за другите?