Несправедливост под един покрив: История за сестринска любов и предателство
„Защо винаги тя? Защо винаги Десислава?“ – мисълта се върти в главата ми, докато стоя до прозореца в малката кухня на панелката ни в Люлин. Вечерта е тежка, въздухът лепне от напрежение, а майка ми и сестра ми шепнат в хола. Чувам името си – „Мария“, но после разговорът заглъхва. Сърцето ми бие лудо.
– Мария, ела за малко – вика ме майка ми с онзи тон, който не търпи възражения.
Влизам и виждам как Десислава стиска ключове в ръката си. Очите ѝ светят от радост, а майка ми я гледа с гордост, която никога не съм усещала към себе си.
– Купихме ѝ апартамент! – казва майка ми, сякаш обявява национален празник.
– Как така? – гласът ми трепери. – А аз?
– Ти си по-силна, Мария. Ти ще се оправиш сама, както винаги – отговаря майка ми и отмества поглед.
Светът ми се срива. Винаги съм била „силната“. Работя от 18-годишна, плащам си сама таксите в университета, помагам вкъщи. Десислава е по-малката, „по-крехката“, „по-нежната“. Винаги ѝ прощават всичко. Винаги ѝ помагат. А аз? Аз съм невидимата дъщеря.
Седмици наред вкъщи е ледено. Майка ми се държи така, сякаш нищо не се е случило. Десислава идва да си вземе неща за новия апартамент и ме гледа виновно.
– Миме… – започва тя една вечер, докато опаковаме дрехите ѝ. – Не исках да стане така. Майка настояваше…
– Не се оправдавай – прекъсвам я. – Винаги ти дават всичко наготово.
– Това не е вярно! – гласът ѝ се пречупва. – Просто… ти си по-силна от мен.
– Не съм! Просто никога не сте ме питали как се чувствам!
Тя мълчи. За първи път виждам сълзи в очите ѝ.
В работата не мога да се съсредоточа. Колежката ми Галя ме пита какво става, но не мога да говоря за това. Всички около мен имат семейства, които ги подкрепят. Само аз се боря сама.
Една вечер се прибирам късно и намирам майка ми да плаче на масата.
– Мария… – прошепва тя. – Не знам какво стана с нас. Исках само да ви помогна…
– На кого помогна? – питам тихо.
– На Десислава ѝ е по-трудно… Тя няма твоята сила…
– А някога попита ли ме дали имам нужда от помощ? Или просто реши, че ще издържа всичко?
Майка ми ме гледа с празен поглед. Мълчим дълго.
Дните минават в студени разговори и избягване на очен контакт. Един ден получавам писмо от банката – кредитът за квартирата ми е одобрен. Ще напусна дома си завинаги.
Събирам багажа си в тишина. Майка ми стои на прага.
– Моля те, не си тръгвай така…
– Как? Без да кажа нищо? Без да покажа колко боли?
– Мария…
– Винаги съм искала само едно – да ме видиш. Да ме чуеш. Да ме обичаш така, както обичаш Десислава.
Майка ми плаче. Аз също.
В новия апартамент е тихо. Самотата е тежка, но поне е моята самота. Понякога Десислава ми пише съобщения: „Миме, липсваш ми.“ Не знам какво да ѝ отговоря.
Понякога се чудя: заслужава ли си да простя? Или понякога трябва да избереш себе си, дори ако това означава да останеш сам?
Какво бихте направили вие? Простихте ли някога такава несправедливост?