Хаос в кухнята ми – Един рожден ден, който преобърна живота ми
– Какво правиш с тази лъжица, Мария? – гласът на свекърва ми, госпожа Иванова, проряза въздуха като нож. Стоях пред печката, ръцете ми трепереха, а в главата ми кънтяха всички съвети, които майка ми някога ми беше давала за това как да впечатляш новото си семейство. Но нищо не ме беше подготвило за този момент.
– Просто разбърквам супата, госпожо Иванова – опитах се да прозвуча спокойно, но гласът ми издаваше напрежението.
– Не така! Ще я пресолиш! – тя грабна лъжицата от ръцете ми и започна да бърка сама, сякаш аз бях дете, което не знае какво прави. Погледнах към съпруга си Петър, който стоеше неловко до масата и се преструваше, че чете етикета на бутилка вино.
Това беше първият ми рожден ден като част от семейството на Петър. Бяхме женени едва от три месеца и исках всичко да е перфектно. Бях планирала менюто дни наред – баница по стара рецепта на баба ми, агнешко със зеленчуци и домашна торта с орехи. Но още от сутринта усещах напрежението във въздуха. Свекърва ми пристигна с кошница продукти и с поглед, който казваше: „Ще видим дали си достойна за сина ми.“
– Мария, не така се реже лукът! – извика тя, когато започнах да приготвям плънката за баницата. – Трябва да е на ситно, иначе ще горчи!
– Добре, ще го нарежа пак – казах тихо и се опитах да не обръщам внимание на сълзите, които пареха очите ми – дали от лука или от унижението, вече не знаех.
Свекърът ми, бай Георги, седеше в хола и гледаше новините. От време на време подвикваше:
– Марийке, да не забравиш да сложиш повече магданоз в супата! Само така става вкусна!
Петър се опита да ме защити:
– Мамо, остави Мария да готви както си знае. Всичко ще е наред.
– Ти мълчи! – сряза го тя. – Като беше малък, пак аз ти готвех!
В този момент усетих как ръцете ми започват да треперят още повече. Чиниите се трупаха в мивката, подът беше осеян с люспи от лук и кори от яйца. Кухнята приличаше на бойно поле. А аз бях войник без оръжие.
Когато най-накрая седнахме на масата, вече бях изтощена. Свекърва ми опита супата и направи физиономия.
– Малко е безсолна – каза тя и добави сол от солницата.
Свекърът ми кимна:
– Ама иначе е топла. Това е важното.
Петър ме хвана за ръката под масата и прошепна:
– Добре си се справила.
Но аз не можех да се зарадвам. Чувствах се като провал. Всички приказки за „новото начало“ и „семейната хармония“ се разпиляха като трохи по пода.
След вечерята свекърва ми започна да събира чиниите.
– Оставете, аз ще измия – казах аз.
– Не, ти ще ги счупиш – отвърна тя сухо.
Петър избухна:
– Мамо! Престани вече!
Тя го изгледа строго:
– Аз само искам най-доброто за теб!
В този момент чашата преля. Излязох на балкона и се разплаках. Софийската нощ беше студена и влажна, а аз се чувствах по-самотна от всякога. Чувах как вътре гласовете се издигат – Петър спореше с майка си, баща му се опитваше да ги усмири.
Върнах се вътре с червени очи. Свекърва ми ме погледна и въздъхна:
– Знам, че ти е трудно. И на мен не ми беше лесно с моята свекърва. Но трябва да се научиш.
Погледнах я в очите и видях нещо различно – умора, може би дори съчувствие. За първи път си дадох сметка колко тежко е било и за нея някога.
Петър ме прегърна:
– Ще мине време. Ще свикнем всички.
Вечерта завърши тихо. След като всички си легнаха, останах сама в кухнята сред купчините чинии и остатъците от тортата. Започнах да мия съдовете и си мислех: „Дали някога ще бъда достатъчно добра? Дали ще спечеля тяхното уважение?“
Може би всяко ново начало минава през хаос и болка. Може би това е цената да станеш част от нечие семейство.
А вие как мислите – заслужава ли си човек да се бори за мястото си в новото семейство? Или понякога трябва просто да приеме, че никога няма да бъде напълно приет?