Когато свекървата постави ултиматум: Мога ли да избера себе си?

„Ти ще избереш – или ние, или твоето егоистично щастие!“, изкрещя свекърва ми Мария, докато чиниите в кухнята звънтяха от напрежението. Стоях срещу нея, стиснала ръце в юмруци, а сърцето ми блъскаше така силно, че се чудех дали не го чува и тя. Мъжът ми, Петър, стоеше между нас – безмълвен, с поглед забит в пода. Бяхме в малкия апартамент в Люлин, където живеехме всички заедно вече трета година.

Не помня кога точно започнаха проблемите. Може би още от първия ден, когато се нанесох при тях след сватбата. Мария винаги намираше повод да ме упрекне – че не готвя като нея, че не чистя достатъчно добре, че не съм достатъчно добра за сина ѝ. Петър рядко взимаше страна. „Тя е майка ми, Елена, не мога да я оставя сама“, казваше ми тихо вечер, когато се опитвах да му обясня колко зле се чувствам.

Но този следобед всичко избухна. Бях получила предложение за работа в една рекламна агенция – мечтата ми от години. Заплатата беше добра, работното време – нормално, а най-важното – щях да имам възможност да се развивам. Когато споделих новината на вечеря, Мария ме изгледа така, сякаш съм ѝ съобщила за смърт. „И кой ще гледа детето? Кой ще готви? Кой ще чисти?“, започна да нарежда тя. „Ти си майка и съпруга! Работата ти е тук!“

Петър мълчеше. Само малката ни дъщеря, Виктория, се опитваше да разчупи тишината с детския си смях. Но аз вече не можех да търпя. „Мария, това е важно за мен! Не съм само майка и съпруга. Искам и аз да имам нещо свое!“, казах с треперещ глас.

Тогава тя изрече онзи ултиматум – или семейството, или работата. Или ще остана вкъщи и ще се грижа за всички, или ще си тръгна. Петър пак не каза нищо. Само ме погледна с онзи уморен поглед на човек, който е свикнал да се предава.

Прекарах нощта будна. В главата ми се въртяха думите ѝ, лицето на Петър, смехът на Виктория. Спомних си как майка ми винаги ми повтаряше: „Жената трябва да търпи.“ Но аз вече не можех. Не исках Виктория да порасне и да мисли, че щастието ѝ зависи от чуждите очаквания.

На сутринта събрах смелост и казах на Петър: „Ще приема работата. Ако трябва – ще си тръгна.“ Той ме гледаше дълго, после прошепна: „Не знам какво да правя.“

Мария избухна в сълзи и започна да ме обвинява пред всички роднини – по телефона, по Вайбър групите, дори пред съседките на пейката пред блока. „Елена разрушава семейството!“, повтаряше тя навсякъде.

В следващите дни атмосферата вкъщи стана непоносима. Мария не ми говореше, Петър се прибираше все по-късно от работа, а Виктория усещаше напрежението и започна да плаче нощем.

Една вечер чух как Мария говори с Петър в кухнята:
– Трябва да я спреш! Какво ще кажат хората? Как ще изглеждаме пред родата?
– Мамо… тя е жена ми…
– Ако я оставиш да прави каквото си иска, скоро ще те напусне! Помисли за детето!

Сълзите ми потекоха сами. Защо винаги жената трябва да избира между себе си и семейството? Защо никой не пита какво иска тя?

Взех решение – намерих квартира наблизо и казах на Петър, че заминавам с Виктория. „Можеш да идваш когато поискаш. Но повече няма да живея в страх.“

Петър дойде при нас след няколко дни. Беше объркан, но каза: „Искам да опитаме сами.“ Мария не ми прости дълго време. Говореше лошо за мен пред всички роднини. Но аз най-сетне можех да дишам свободно.

Днес работя в агенцията и всяка вечер прегръщам Виктория с усещането, че ѝ давам пример – че може да избира себе си.

Понякога се питам: Дали постъпих правилно? Може ли една жена наистина да бъде щастлива, ако всички около нея са ѝ сърдити? Или най-сетне е време някой да разбере какво значи жената да има право на избор?