Продадох апартамента си, за да помогна на сина си – но на каква цена?

– Мамо, сигурна ли си, че искаш да го направиш? – гласът на Даниел трепереше, докато държеше ръката ми. Бях седнала на кухненската маса в малкия ми апартамент в Люлин, а документите за продажбата лежаха пред мен. Сърцето ми туптеше лудо – не от страх, а от надежда. Надежда, че ще помогна на сина си и младото му семейство да започнат живота си по-лесно.

– Дани, ти си ми всичко. Нямам нужда от този апартамент. Вие имате нужда от дом, а аз… аз ще съм щастлива да съм с вас и малкия Алекс – отвърнах и се опитах да се усмихна, макар че в гърдите ми се свиваше нещо тежко.

След две седмици вече бяхме заедно – аз, Даниел, снаха ми Мария и малкият Алекс в тристайния им апартамент в Младост. Всичко изглеждаше като сбъдната мечта. Помагах с готвенето, гледах Алекс, когато Мария беше на работа, а вечерите прекарвахме заедно пред телевизора. Но скоро започнах да усещам как нещо се променя.

– Мамо, може ли да не слагаш толкова сол в супата? Алекс не трябва да яде солено – каза Мария една вечер и ме погледна с онзи поглед, който не търпи възражение.

– Извинявай, Мария. Свикнала съм така… – промълвих и се почувствах ненужна. Винаги съм готвила по този начин, така ме е учила майка ми. Но сега всичко беше различно.

С времето започнах да усещам, че съм гост в собствения си дом. Всяка сутрин се будех рано, за да не преча на Мария, която обичаше тишината. Даниел беше все по-зает с работа, а когато се прибираше, често се караха за дреболии – кой ще измие чиниите, кой ще изведе Алекс на разходка.

Една вечер чух как Мария шепне на Даниел:

– Не мога повече така. Майка ти е навсякъде – в кухнята, в хола… Нямаме никакво лично пространство.

Сълзите ми потекоха безшумно. Не исках да бъда товар. Исках само да помогна.

Опитах се да се променя – започнах да излизам по-често навън, да се срещам със съседките в парка. Но всяко завръщане вкъщи беше като връщане в чужд свят. Веднъж забравих да изключа ютията и Мария избухна:

– Може ли поне малко внимание? Ако нещо стане с Алекс?

Почувствах се като дете, което е направило беля. А аз бях майка й по възраст.

Даниел се опитваше да балансира между нас:

– Мамо, моля те, разбери Мария. И на нея й е трудно.

– А на мен? На мен кой ще ми помогне? – прошепнах аз.

Започнах да се затварям в себе си. Вечерите прекарвах сама в стаята си, слушайки смеха им от хола. Алекс все по-рядко идваше при мен – Мария го държеше близо до себе си. Един ден дори ми каза:

– Мисля, че е време Алекс да ходи на детска градина. Ще имаш повече време за себе си.

Но аз нямах себе си вече. Бях продала дома си, спомените си, свободата си – всичко заради тях.

Една сутрин събрах смелост и казах на Даниел:

– Сине, мисля да потърся квартира. Не искам да ви преча.

Той ме погледна изумен:

– Мамо! Не говори така! Ти си ни помогнала толкова много…

– Но вече не съм част от вашия свят – отвърнах тихо.

Наех малка гарсониера в Надежда. Празна, студена… но моя. Понякога Алекс ми звъни по видеоразговор и ми казва:

– Бабо, кога ще дойдеш пак?

А аз се усмихвам през сълзи и му казвам:

– Скоро, мило мое момче.

Сега седя сама вечер и се чудя: Кога помощта става товар? Кога любовта към децата ни превръща в невидими гости в собствения ни живот? Какво бихте направили вие на мое място?