Трябваше да го видя по-рано: Историята на една свекърва и завещанието

— Не можеш да ми говориш така в моята къща, Мария! — гласът ми трепереше, но не от гняв, а от отчаяние. Бях седнала на кухненската маса, с ръце стиснати в скута, докато снаха ми стоеше срещу мен, с поглед, който можеше да разтопи лед. В този момент разбрах, че нещо между нас се беше счупило отдавна, но аз упорито отказвах да го видя.

Всичко започна преди месец, когато реших да напиша завещанието си. След смъртта на съпруга ми, цялата тежест на домакинството и семейните отношения падна върху мен. Синът ми Петър беше винаги зает с работа, а Мария — неговата жена — сякаш нарочно избягваше да прекарва време с мен. Винаги бързаше, винаги имаше нещо по-важно. Аз се чувствах ненужна в собствения си дом.

Писането на завещанието беше като последен опит да подредя живота си, да оставя всичко ясно и справедливо. Но колкото повече мислех за това кой какво ще получи, толкова повече се връщах към спомените за всички онези малки моменти на неразбирателство между мен и Мария. Спомних си първия път, когато тя прекрачи прага ни — млада, усмихната, с букет божури в ръка. Тогава си помислих: „Това момиче ще донесе светлина в нашия дом.“ Но светлината бързо угасна.

— Защо винаги трябва да се караме за глупости? — попита Мария с пресипнал глас. — Не разбирате ли, че се опитвам?

— Опитваш се? — повторих аз горчиво. — Опитваш се да ме изолираш от сина ми! Откакто сте женени, той почти не ми говори.

Тя въздъхна тежко и седна срещу мен. За първи път видях сълзи в очите ѝ.

— Не е вярно… Просто Петър е уморен. И аз съм уморена. Всичко е толкова трудно… — прошепна тя.

В този момент усетих как нещо се пропуква в мен. Дали наистина бях толкова строга? Дали не бях забравила какво е да си млада и несигурна?

Вечерта Петър се прибра късно. Седнахме тримата на масата, но мълчанието беше по-плътно от всякога. Реших да им кажа за завещанието.

— Написах завещанието си — казах тихо. — Всичко ще остане на теб, Петре. Но има едно условие: искам да обещаете, че ще пазите този дом заедно.

Петър ме погледна изненадано.

— Мамо… защо говориш така? Ние сме семейство.

Мария избърса сълзите си и прошепна:

— Благодаря ви… Не знаех, че знача нещо за вас.

Тогава избухнах:

— Значиш! Но ти никога не ми даде шанс да ти го покажа! Винаги беше нащрек, винаги ме гледаше като враг!

Мария се разплака още по-силно. Петър стана и я прегърна.

— Стига вече! — извика той. — Омръзна ми от тези караници! Мамо, Мария не е виновна за нищо. Аз съм този, който не може да балансира между вас двете.

Тишината след думите му беше оглушителна. Усетих как тежестта на годините ме притиска. Колко пъти бях обвинявала Мария за това, че синът ми се отдалечава? Колко пъти бях забравяла, че тя също е сама тук, далеч от своето семейство?

На следващия ден Мария дойде при мен в кухнята. Седна до мен и каза:

— Знам, че не съм идеалната снаха… Но и аз се страхувам да не загубя Петър. Може би ако опитаме да говорим повече…

Погледнах я дълго. Видях в очите ѝ същия страх, който усещах и аз — страхът да останеш сама, страхът да бъдеш забравен.

— Може би и аз трябваше да опитам повече — признах тихо.

Започнахме бавно да разговаряме — за миналото, за мечтите ни, за страховете ни. Открихме, че имаме повече общо, отколкото сме предполагали. Започнахме да готвим заедно, да се смеем на стари семейни истории. Петър забеляза промяната и сякаш отново започна да се прибира по-рано у дома.

Но въпреки всичко, усещах болка — болка от пропуснатите години, от неизказаните думи. Завещанието вече беше написано, но осъзнах, че най-важното наследство не са вещите или къщата, а разбирателството между нас.

Сега често се питам: Трябваше ли да чакам толкова дълго? Можех ли по-рано да видя болката в очите на Мария? Колко семейства като нашето страдат от недоизказани думи и гордост?

Понякога нощем седя сама в тъмното и си мисля: „Дали някога ще мога напълно да простя на себе си за всичко пропуснато? А вие — бихте ли могли?“