Наследство край морето — когато близките стават чужди

— Не може така, Мария! Ти винаги си мислела, че всичко ти се полага! — гласът на брат ми Петър отекна в хола, където миризмата на старо дърво и солен въздух се смесваше с напрежението между нас.

Стоях до прозореца на бабиния дом в Созопол, гледах към морето и се опитвах да не избухна. В ръцете си стисках пожълтяла снимка — аз, Петър и сестра ни Елена, усмихнати на плажа преди двайсет години. Тогава всичко беше по-просто. Сега, след смъртта на баба, домът ѝ стана бойно поле.

— Не съм казала, че всичко ми се полага — отвърнах тихо, но гласът ми трепереше. — Просто искам да запазим къщата. За всички ни. За децата ни.

Елена седеше на дивана, с ръце скрити в ръкавите на пуловера си. Избягваше погледа ми.

— Не можем да си го позволим — прошепна тя. — Всички имаме кредити. А и аз не искам повече да се връщам тук.

Петър се засмя горчиво:

— Разбира се! Ти от години живееш в София, имаш си нов живот. Защо ти е старата къща?

— Не е така! — избухна Елена. — Просто… тук всичко ми напомня за това, което изгубихме.

Мълчахме дълго. Чуваше се само далечният шум на вълните и тиктакането на стенния часовник. В този дом бяхме израснали тримата — лета, изпълнени със смях, игри по скалите, бабини палачинки сутрин. Но с годините се бяхме отчуждили. Сега наследството беше последната нишка, която ни свързваше.

— Може би е време да продадем всичко и да разделим парите — каза Петър рязко. — Всеки ще си тръгне по пътя.

Стиснах снимката още по-силно.

— А спомените? А баба? Тя не би искала да продадем този дом.

Петър ме изгледа с гняв:

— Не говори от нейно име! Ти беше любимката ѝ, нали? Винаги ти прощаваше всичко. А мен ме пращаше да работя в градината, докато ти четеше книги на верандата!

В очите му проблеснаха сълзи. За първи път осъзнах колко болка е носил през годините.

— Петре… — започнах, но той ме прекъсна:

— Не! Стига! Винаги съм бил вторият. Дори сега.

Елена се разплака безшумно. Седнах до нея и я прегърнах.

— Знаеш ли какво ми каза баба последния път, когато я видях? — прошепна тя. — Каза ми: „Не се карайте за къщата. Истинското наследство е любовта ви.“ А ние какво правим?

Петър се обърна към прозореца. Дълго гледа морето, после каза:

— Не знам дали можем да го спасим това семейство. Може би вече сме твърде различни.

Изведнъж си спомних как като деца се криехме в мазето и си разказвахме тайни. Как си обещавахме винаги да сме заедно, каквото и да стане.

— Помните ли онази буря през 1997-ма? — попитах тихо. — Когато токът спря и баба ни събра край камината? Тогава ни каза: „Семейството е като къща — ако не го поддържаш, рухва.“

Петър се усмихна тъжно:

— А после ни даде по една филия с мед и ни зави с одеялото си…

Елена избърса сълзите си:

— Може би трябва да опитаме още веднъж. Да не бързаме с решенията.

Тишината беше тежка, но вече не беше враждебна. Седнахме тримата на пода, както някога, и започнахме да говорим — за миналото, за страховете си, за това какво значи домът за всеки от нас.

Оказа се, че Петър е загубил работата си преди месеци и се страхува да го признае. Елена се чувства виновна, че рядко идва тук след развода си. Аз… аз просто не исках да остана сама с миналото.

Говорихме до късно през нощта. Решихме да не продаваме къщата веднага. Ще опитаме да я поддържаме заедно — поне още едно лято. За децата ни. За нас самите.

Когато всички заспаха, излязох на верандата и вдишах дълбоко соления въздух. Погледнах към морето и си помислих: „Дали някога ще можем отново да бъдем истинско семейство? Или наследството вече е разделило сърцата ни завинаги?“