Когато роднините дойдоха: Истината, която не можех повече да крия

– Мариела, ще дойдеш ли най-сетне? – гласът на майка ми трепереше по телефона, сякаш усещаше бурята, която се надигаше в мен.

Стоях до прозореца в малката си стая, гледах как вятърът разклаща клоните на старата круша в двора. Селото ни – Долно Поле – беше от онези места, където всички знаят всичко за всички. А аз винаги бях „странната“ – момичето, което не иска да се омъжи на 22, което чете книги вместо да меси хляб, което мечтае за София, а не за нова пералня.

– Ще дойда, мамо – казах тихо, макар че всяка фибра в тялото ми искаше да избяга. – Ще дойда.

Затворих телефона и се загледах в отражението си в прозореца. Виждах там неувереното момиче, което години наред се опитваше да угоди на всички – на майка ми, на баща ми, на леля Гинка с нейните вечни въпроси „Кога ще те видим булка?“, на чичо Кольо, който все повтаряше „Жената трябва да си знае мястото“.

Този път обаче реших – няма да се крия. Ще бъда себе си. Дори ако това означава да разочаровам всички.

В деня на пристигането им къщата ни беше като кошер. Майка ми тичаше между кухнята и трапезарията, баща ми мълчаливо подреждаше столове. Аз стоях до прозореца и чаках първите коли да спрат пред портата.

– Мариела, помогни с баницата! – извика майка ми.

– Идвам – отвърнах и влязох в кухнята. Миришеше на сирене и копър. Майка ми ме погледна с онзи поглед, който казваше повече от всякакви думи: „Дръж се прилично.“

Първи пристигнаха леля Гинка и чичо Кольо. Леля Гинка ме прегърна силно:

– Ох, Мариелче, пак си отслабнала! Как ще хванеш мъж така?

Усмихнах се насила:

– Добре съм, лельо Гинке.

След тях дойдоха още роднини – леля Мария с двете си деца, чичо Стефан с новата си приятелка (която всички гледаха подозрително). Къщата се напълни с гласове, смях и онова напрежение, което само семейството може да създаде.

На масата разговорите започнаха невинно – за реколтата, за цените в магазина, за болежките на баба. Но скоро темата се завъртя около мен.

– Мариела, ти още ли работиш в онази книжарница? – попита чичо Кольо с леко презрение.

– Да, чичо. Харесва ми там.

– Ама то това не е работа за жена! – намеси се леля Гинка. – Виж братовчедка ти Деси – омъжи се, две деца има вече!

Погледнах към майка ми. Тя мълчеше, но очите ѝ ме молеха да не започвам скандал. Но този път не можех да мълча.

– Аз не искам да се омъжвам просто заради това, че „така трябва“ – казах тихо, но твърдо. – Искам да живея живота си по свой начин.

Настъпи тишина. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник.

– Какви ги говориш ти? – избухна чичо Кольо. – Жената е жена само ако има семейство!

– А ако не иска? Ако иска да работи, да учи, да пътува? Това прави ли я по-малко жена? – попитах аз.

Леля Гинка се прекръсти:

– Господи, какво поколение израсна…

Майка ми избърса ръцете си в престилката и седна до мен:

– Мариела… хората ще говорят. Знаеш ли какво ще кажат в селото?

– Нека говорят! Писна ми да живея според чуждите очаквания! – гласът ми трепереше от емоция. – Вие искате да съм щастлива, нали? А аз съм щастлива така!

Чичо Стефан се намеси:

– Оставете момичето! Вижте ме мен – два пъти се разведох и пак съм жив!

Всички избухнаха в смях, напрежението леко спадна. Но знаех, че нищо вече няма да е същото.

След вечерята майка ми дойде при мен в стаята.

– Защо го направи? – попита тихо.

– Защото повече не мога да се преструвам. Не мога да бъда нечия чужда мечта. Искам ти да ме приемеш такава, каквато съм.

Тя ме прегърна силно:

– Трудно ми е… Но ще опитам.

Тази вечер заспах със сълзи в очите – от облекчение и от страх. Знаех, че утре цялото село ще говори за мен. Но за първи път не ме беше страх от това.

Сутринта излязох навън и вдъхнах дълбоко аромата на мокра земя след дъжд. Погледнах към къщата ни и си помислих: „Дали някога ще мога просто да бъда себе си тук? Или винаги ще трябва да се боря за правото си на щастие?“