Баба между две сърца: Обичта към Мария и сянката на Виктор

– Мамо, пак ли само Мария ще водиш на сладкарница? – гласът на дъщеря ми Катя проряза тишината в кухнята, докато бърках кафето си. Ръката ми леко потрепери и няколко капки се разляха по покривката. Мария, моята осемгодишна внучка, вече скачаше около мен с усмивка, която можеше да разтопи и най-студеното сърце. А Виктор – двегодишният ѝ брат – стоеше в ъгъла с плюшеното си мече, гледайки ме с онези големи кафяви очи, които сякаш търсеха нещо, което не можех да му дам.

Не знам кога започна всичко. Може би още когато Катя ми каза, че е бременна за втори път. Радвах се, разбира се, но не изпитах онова трепетно вълнение, което ме заля при новината за Мария. Тогава всичко беше ново – първо внуче, първи стъпки, първи думи. С нея сякаш открих отново радостта от живота. А с Виктор… просто не се получи. Не че не го обичам – той е част от семейството ми! Но не усещам онази топлина, която ме кара да се усмихвам само като чуя името на Мария.

– Мамо, това не е честно! – Катя вече повишаваше тон. – Виктор също има нужда от теб. Не виждаш ли как те гледа?

Погледнах към Виктор. Той стискаше мечето си и леко потропваше с краче по паркета. Усетих как ме стяга гърлото. Защо не мога да бъда еднаква към двете деца? Какво не ми достига?

Съпругът ми Иван често казва: „Остави ги, всеки си има любимец.“ Но аз знам, че това не е правилно. В нашето семейство винаги сме се борили за справедливост – така ни учеха родителите ни. Когато купихме тази къща с помощта на моите и неговите родители, обещахме си да създадем дом, в който всички ще се чувстват обичани и приети.

Но сега усещах как стените на този дом се напукват от моето мълчание.

– Бабо, ще дойдеш ли да ми прочетеш приказка? – Мария вече дърпаше ръката ми.
– След малко, слънчице – отвърнах и се опитах да се усмихна.

Виктор не каза нищо. Просто седеше и ме гледаше. Сякаш чакаше да го забележа.

Вечерта Иван седна до мен на дивана.
– Знаеш ли, че Катя плака след като си тръгна? – прошепна той.
– Защо? – попитах тихо, макар че вече знаех отговора.
– Защото усеща как правиш разлика между децата. И я боли.

Сълзите ми потекоха безшумно. Спомних си как майка ми винаги казваше: „Децата усещат всичко.“ А аз? Аз наистина ли съм тази баба, която ще остави едно дете в сянката на другото?

На следващия ден реших да заведа и двете деца в парка. Мария веднага хукна към люлките, а Виктор се залепи за мен. Не знаех какво да му кажа. Просто го взех на ръце и го притиснах до себе си. Той ме погледна с онези очи и прошепна:
– Бабо… обичаш ли ме?

Сърцето ми се сви. Как можеше едно толкова малко дете да зададе най-големия въпрос?
– Разбира се, че те обичам! – казах и го целунах по челото.

Но вътре в себе си знаех, че трябва да направя повече. Трябваше да намеря начин да го почувствам истински близък.

Вечерите започнах да прекарвам повече време с Виктор – четяхме книжки за камиончета, строяхме кули от кубчета. Понякога той просто искаше да седне до мен и да гледаме заедно „Лека нощ, деца“. Не беше като с Мария – тя обича приказките за принцеси и винаги има хиляди въпроси. Виктор е тих, замислен… може би затова ми е по-трудно с него.

Една вечер Катя дойде при мен сама.
– Мамо… благодаря ти, че опитваш – каза тя тихо.
– Не знам дали ще успея… – признах аз.
– Важно е, че опитваш. Децата имат нужда от теб такава, каквато си.

Замислих се колко често в живота сме поставяни пред дилеми, които нямат лесен отговор. Може ли човек да обича еднакво две различни души? Или любовта просто приема различни форми?

Сега гледам Виктор как спи до мен на дивана, а Мария рисува слънца и цветя на масата. Чувствам се по-близка до него отпреди месец. Но все още има дни, в които сърцето ми тегли повече към Мария.

Може би това е човешко. Може би любовта не е математика.

Питам се: Възможно ли е някога да обичаме всички еднакво? Или трябва просто да приемем различието в чувствата си и да се учим от него? Как мислите вие?