Баба Юлия и изборът на сърцето: Битката за семейството и надеждата

– Мамо, моля те, отвори! – гласът на Ана трепереше, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът блъскаше по прозорците на малкия ни апартамент в Пловдив. Отворих вратата и я видях – цялата разтреперана, с подпухнали очи, държейки Лейла за ръка. В този миг разбрах, че нещо ужасно се е случило.

– Какво стана, дете? – попитах тихо, докато ги прегръщах и двете.

Ана не каза нищо. Само се свлече на пода и започна да плаче. Лейла, едва на шест, ме гледаше с огромни кафяви очи, пълни със страх. Седнах до тях и ги прегърнах по-силно. В този момент си спомних собствения си развод преди тридесет години – как майка ми ме беше изгонила от дома, защото „разведена жена носи срам на рода“.

– Мамо… – прошепна Ана след малко. – Не мога повече. Петър… той…

– Не казвай нищо – прекъснах я. – Тук сте в безопасност.

Така започна нашата нова битка. Сутрините ни бяха изпълнени с мълчание и тежки погледи. Ана не ядеше, Лейла се будеше с писъци. Аз се опитвах да държа всичко под контрол – готвех, чистех, тичах между работа и дома. Но най-трудното беше да се справя с хората.

Съседката Мария първа разбра. На другия ден ме спря пред входа:

– Юлия, какво става? Защо Ана пак е тук? Да не са се скарали с Петър? – Гласът ѝ беше пълен с любопитство.

– Нищо особено – отвърнах студено. – Просто имат нужда от малко време.

Но слуховете вече се носеха из блока. „Ана пак се върнала при майка си“, „Петър я изгонил“, „Горката Лейла, какво ще стане с детето“…

Вечерта седнах до Ана на дивана. Тя гледаше в празното пространство.

– Знаеш ли, майко – каза тя тихо, – страх ме е. Страх ме е от това какво ще кажат хората, страх ме е дали ще мога да се справя сама…

– И мен ме беше страх – признах си аз. – Но ти си по-силна, отколкото мислиш.

Тя ме погледна с онзи поглед, който имаше като малко момиче – когато падаше и коленете ѝ кървяха, но ставаше сама.

– А ако не мога? Ако Лейла ми се разсърди? Ако никога не намеря друг човек?

– Ще можеш – казах твърдо. – Защото имаш мен. И защото Лейла има теб.

Дните минаваха бавно. Петър не се обаждаше. Един ден обаче той дойде пред входа и започна да крещи:

– Ана! Излез! Това е моето дете! Няма да ти позволя да го държиш далеч от мен!

Лейла се скри зад мен, а Ана стоеше като вцепенена.

– Петре, махай се! – извиках през прозореца. – Тук няма място за скандали!

Той ме изгледа с омраза:

– Ти винаги си била против мен! Ти я насъскваш срещу мен!

В този момент разбрах колко е трудно да бъдеш майка между две страни. Да защитаваш детето си, но и да не отнемаш правото на внучето си да има баща.

След този ден Ана започна да ходи на работа в една книжарница наблизо. Аз поех грижите за Лейла. Водех я на детска градина, после ѝ четях приказки вечер. Понякога тя ме питаше:

– Бабо, тате ще дойде ли пак?

Не знаех какво да кажа.

– Ще дойде, мила. Но мама и татко трябва да решат някои неща.

Веднъж я намерих да рисува семейство: мама, татко, баба и тя самата. Всички държаха ръце.

– Защо бабо всички са заедно тук? – попита ме тя.

– Защото така ти се иска, нали?

Тя кимна и ме прегърна силно.

С времето Ана започна да се усмихва повече. Записа курс по английски, започна да излиза с приятелки. Но всеки път когато чуеше името на Петър или някой я попиташе „Ще се съберете ли?“, очите ѝ потъмняваха.

Една вечер седяхме трите на балкона и гледахме светлините на града.

– Мамо – каза Ана, – мислиш ли, че някога ще бъда щастлива пак?

– Щастието не идва само – казах ѝ аз. – То е като цвете: трябва да го поливаш всеки ден, дори когато вали.

Тя се усмихна през сълзи.

Сега минаха две години оттогава. Петър вижда Лейла през уикендите. Ана има нов приятел – Иван, добър човек, който обича и нея, и детето ѝ. Аз остарявам, но съм спокойна: семейството ни оцеля въпреки всичко.

Понякога нощем лежа будна и си мисля: Дали направих всичко както трябва? Дали можех да помогна повече или по-малко? Но после чувам смеха на Лейла от съседната стая и знам: понякога най-голямата сила е просто да останеш до тези, които обичаш.

А вие какво бихте направили на мое място? Колко далеч бихте стигнали за щастието на своите близки?