Без люлка, без пелени: Моят дом, който вече не беше същият

– Къде са пелените? – гласът ми трепереше, докато държах малката Ани, увита само в болничното одеяло. Вратата на апартамента се хлопна зад мен, а в коридора се носеше миризма на застояло и неизмито.

Мартин, мъжът ми, стоеше в хола с рошава коса и тъмни кръгове под очите. Погледна ме така, сякаш съм призрак.

– Не успях да купя… Извинявай, просто… – думите му увиснаха във въздуха. На масата се трупаха празни чаши от кафе, а на пода – разпилени играчки на баткото Косьо.

Стиснах зъби. В болницата си представях как ще се върна у дома, ще сложим Ани в новата люлка, ще се прегърнем тримата и ще започнем нашия нов живот. Но люлката я нямаше. Пелените ги нямаше. Дори леглото не беше оправено.

– Мартине, какво си правил три дни? – попитах тихо, почти шепнешком.

Той седна тежко на дивана и зарови лице в ръцете си.

– Не знам… Косьо беше болен, майка ти звъня сто пъти, работата ме затрупа… Просто не издържам вече.

Погледнах го – този човек, с когото преди години мечтаехме за голямо семейство. Сега изглеждаше като сянка на себе си. А аз? Аз бях майка с второ дете, без сили, без сън и без подкрепа.

Ани заплака. Тихо първо, после все по-силно. Опитах се да я успокоя, но ръцете ми трепереха. Косьо изтича от стаята си и се хвърли към мен:

– Мамо! Гладен съм! Кога ще играем пак?

– След малко, Косьо… – прошепнах, но той вече се цупеше.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.

– Как сте? Всичко наред ли е? – гласът ѝ беше тревожен.

– Не знам… Не знам как ще се справя – признах си за първи път на глас.

– Ще дойда утре сутринта – каза тя твърдо. – Сега опитай да починеш малко.

Но как да почина? В кухнята мивката преливаше от чинии. В спалнята дрехите бяха натрупани на купчини. А аз стоях посред хаоса с бебе на ръце и усещах как светът ми се разпада.

Мартин стана и се приближи до мен.

– Извинявай… Не съм добър баща. Не съм добър съпруг. Просто не мога да се справя сам.

Погледнах го през сълзи.

– И аз не мога сама…

За миг стояхме така – двама възрастни хора, които не знаят как да бъдат родители в този момент. После той протегна ръце и взе Ани от мен. За първи път я държеше толкова внимателно.

– Ще отида до денонощната аптека – каза тихо. – Ще купя пелени. И нещо за вечеря.

Когато излезе, седнах на пода до Косьо и го прегърнах силно. Той ме погледна с големите си кафяви очи:

– Мамо, ти ще плачеш ли пак?

– Не, Косьо… Просто понякога мама е уморена. Но винаги ще те обича.

Той се сгуши в мен и заспа почти веднага. А аз останах будна цяла нощ – слушах дишането на децата си и мислех за всички онези приказки за щастливото семейство, които ни разказват по филмите и книгите.

На сутринта майка ми дойде с торба домашна баница и чисти чаршафи. Мартин беше купил всичко нужно и изглеждаше малко по-спокоен. Заедно оправихме леглото на Ани, измихме чиниите и за първи път от дни седнахме всички на масата.

– Знаеш ли – каза майка ми тихо, докато сипваше чай – никой не е подготвен за това. Но ще мине. Ще мине и ще станете по-силни.

Погледнах Мартин. Той хвана ръката ми под масата.

– Ще опитаме пак – прошепна той.

И аз му повярвах. Защото понякога любовта не е в големите жестове или перфектния дом. Понякога е просто в това да останеш до някого в най-трудните нощи.

Сега, когато Ани спи до мен, а Косьо рисува слънце на прозореца с пръстче, си мисля: Защо никой не ни казва колко трудно е да бъдеш родител? И дали някога ще спрем да се чувстваме изгубени в собствения си дом?