„Дай апартамента на брат си, нали сте семейство!” – история, която разкъса сърцето и семейството ми

— Не мога да повярвам, че ми го казваш, мамо! — гласът ми трепереше, а в гърдите ми се надигаше гняв, примесен с отчаяние. Стоях в малката кухня на панелката в Люлин, а майка ми, с ръце, скръстени пред престилката, ме гледаше с онзи изпитателен, почти укорителен поглед, който познавах от дете.

— Мария, нали сте семейство! — настоя тя. — Брат ти има нужда, а ти имаш два апартамента. Какво ще ти стане, ако му дадеш този?

Стиснах зъби. Два апартамента… Да, на хартия изглеждаше така. Но истината беше, че единият беше наследство от баба, а другият — този, за който ставаше дума — беше плод на десет години лишения, две работи и безброй безсънни нощи. Бях го купила сама, с кредит, който още изплащах. Беше моят малък остров на сигурност в този несигурен свят.

— Мамо, ти знаеш колко ми струваше този апартамент. Не мога просто да го дам. — Гласът ми беше тих, но твърд.

— А брат ти? — намеси се баща ми, който досега мълчаливо слушаше. — Той е без работа, жена му го напусна, децата са при нея. Ако не му помогнем, ще остане на улицата. Ти си му сестра, Мария.

Погледнах ги и за миг се почувствах като малко дете, което не разбира защо светът е толкова жесток. Но вече не бях дете. Бях жена на 35, която сама се беше справила с живота, докато брат ми, Петър, винаги разчиташе на другите. Винаги някой трябваше да го спасява.

Седнах на стола и скрих лицето си в ръцете. В главата ми се въртяха спомени — как Петър харчеше парите, които родителите ни му даваха, за глупости, как аз работех, докато той се забавляваше, как винаги аз бях „отговорната“, а той — „безгрижният“.

— Не е честно — прошепнах. — Защо винаги аз трябва да давам? Защо аз трябва да се жертвам?

Майка ми въздъхна тежко.

— Защото си по-силна, Мария. Защото можеш.

Тези думи ме удариха като шамар. По-силна ли? Или просто по-удобна за използване?

Вечерта, когато се прибрах в апартамента си, телефонът звънна. Петър. Не бях говорила с него от месеци. Вдигнах, макар че не исках.

— Мария, здравей. — Гласът му беше уморен, почти отчаян. — Мамо ми каза… Моля те, не ме оставяй. Знам, че не заслужавам, но… не мога повече. Ще се оправя, обещавам. Само ми помогни този път.

Мълчах. Чувах в гласа му нещо ново — страх, може би срам. Но и познатата нотка на очакване, че пак ще го измъкна.

— Петре, не мога да ти дам апартамента. — Думите излязоха по-твърдо, отколкото исках. — Мога да ти помогна да си намериш работа, мога да ти платя наема за няколко месеца, но не мога да ти дам всичко, за което съм се борила.

— Значи така? — Гласът му стана остър. — Пари имаш, но за брат си нямаш сърце!

— Не е въпрос на сърце, Петре. Въпрос на справедливост е. — Гласът ми трепереше. — Винаги си разчитал на мен. Време е да поемеш отговорност.

Той затвори. Останах с телефона в ръка, с усещането, че съм изгубила нещо важно. Сълзите ми потекоха сами.

Следващите дни бяха ад. Родителите ми не ми говореха. Майка ми плачеше по телефона, баща ми ме наричаше егоистка. Съседите шушукаха, че съм изгонила брат си на улицата. На работа не можех да се съсредоточа, а нощем не спях. Всяка вечер се питах: „Дали не сгреших? Дали не трябваше да се жертвам още веднъж?“

Една вечер, докато седях сама на балкона, Петър дойде. Беше слаб, с угаснал поглед.

— Мога ли да вляза? — попита тихо.

Пуснах го. Седнахме в кухнята, както преди години, когато бяхме деца.

— Знаеш ли, Мария — каза той, — винаги съм мислел, че ти си силната, а аз — слабият. Но майка и татко не разбират, че така ме направиха. Винаги ми даваха, винаги ме спасяваха. Никога не ми позволиха да се проваля, да се науча да се изправям сам.

Погледнах го и за първи път видях в очите му не само болка, но и разбиране.

— Не искам да ти взимам апартамента. Просто… не знам как да започна отначало.

— Ще ти помогна — казах. — Но не като ти дам всичко наготово. Ще ти помогна да си намериш работа, ще ти платя наема за няколко месеца, но после ще трябва сам да се справяш.

Той кимна. За първи път не спореше.

Минаха месеци. Петър си намери работа, започна да се оправя сам. Родителите ми дълго не ми прощаваха, но с времето разбраха, че съм постъпила правилно. Аз останах сама, но с чиста съвест.

Понякога, когато се връщам в онзи ден, се питам: „Колко струва семейната любов? И кога саможертвата престава да бъде любов и се превръща в предателство към самия себе си?“ Какво бихте направили вие, ако бях на мое място?