Дългият път към дома: История за прошка и разбити илюзии

– Не мога повече да живея така, Мариела! – изкрещях на сестра ми по телефона, докато държах малката Елица в ръце. Гласът ми трепереше, а сълзите вече се стичаха по бузите ми. – Десет години, Мариела! Десет! Какво ще кажа на дъщеря си, когато ме попита защо няма баба и дядо?

Мариела замълча за миг. Чувах как поема дълбоко въздух от другата страна на линията. – Знам, Лили. Но не е толкова лесно. Татко още не може да ти прости онова, което стана…

Стиснах зъби. Вече не помнех ясно кой беше виновен. Бях на 19, когато избягах от Пловдив с онзи, когото всички наричаха „грешка“ – Петър. Майка ми плака, баща ми не каза и дума. Просто затвори вратата след мен. Оттогава – тишина. Петър ме остави след две години в София, а аз се научих да оцелявам сама. Работех по две работи, учех вечерно, мечтаех за деня, в който ще се върна и ще ме приемат обратно.

Но годините минаваха. Болката се превърна в навик. Когато срещнах Иван и се роди Елица, нещо се промени. Всяка вечер я гледах как спи и си представях майка ми – как би я люляла, как би ѝ пяла онези стари народни песни. Сърцето ми се свиваше от вина.

– Ще се върна – казах на Иван една вечер, докато прибирахме играчките на Елица. – Трябва да говоря с тях.

Той ме погледна внимателно. – Сигурна ли си? Не искам да те виждам пак разбита.

– По-зле от това не може да стане.

Пътувахме цяла нощ от София до Пловдив. Елица спеше на задната седалка, а аз броях уличните лампи по магистралата. Всяка светлина беше като спомен – първата ми целувка пред блока, скандалите с баща ми заради оценките, миризмата на печени чушки през есента.

Когато стигнахме до стария ни панелен блок в Кючук Париж, коленете ми омекнаха. Иван ме хвана за ръката.

– Ако искаш, ще дойда с теб.

– Не… трябва да го направя сама.

Изкачих се до третия етаж и натиснах звънеца. Сърцето ми биеше толкова силно, че се чудех дали не го чуват отвътре. Вратата отвори майка ми – побеляла, с очи пълни със страх и надежда едновременно.

– Лилия…

Гласът ѝ беше едва шепот. Стояхме една срещу друга като непознати.

– Мамо…

Тя протегна ръце и ме прегърна силно. Заплакахме и двете. Чувах стъпките на баща ми в коридора.

– Какво става тук? – гласът му беше същият – строг, но някак уморен.

Обърнах се към него. Очите му бяха влажни, но лицето – каменно.

– Тате…

Той не каза нищо. Просто ме изгледа дълго и тежко.

– Защо сега? – попита накрая.

– Защото вече не мога да живея без вас. Защото имам дъщеря и искам тя да има семейство…

Майка ми хвана ръката му.

– Стига вече, Георги! Достатъчно страдахме всички!

Той въздъхна тежко и се обърна към мен:

– Не знаеш какво беше тук без теб… Майка ти плачеше всяка нощ. Аз… аз не можех да простя нито на теб, нито на себе си.

– Моля ви… – прошепнах. – Искам само шанс да поправя всичко.

В този момент Елица се появи на прага с Иван зад нея.

– Мамо? Кои са тези хора?

Майка ми падна на колене пред внучката си и я прегърна през сълзи.

– Аз съм баба ти, мило дете…

Баща ми стоеше като вцепенен. Видях как ръцете му треперят.

– Може ли… може ли да я прегърна? – попита той тихо.

Елица се сгуши в него без страх. В този миг сякаш времето спря. Всички плакахме – от облекчение, от болка, от надежда.

Останахме за вечеря. Разговорите бяха плахи, изпълнени с неудобни паузи и премълчани истини. Майка ми разказваше за квартала, за новите съседи, за това как всеки ден гледала снимката ми на шкафа до телевизора.

Баща ми мълчеше почти през цялото време. Когато Иван излезе с Елица на разходка пред блока, останахме сами в кухнята.

– Трудно ми е… – призна той най-накрая. – Не знам дали мога да забравя всичко…

– Не искам да забравяш, тате. Искам само да опитаме отново.

Той кимна бавно:

– Ще опитам… заради внучката ти.

Вечерта си тръгнахме с обещание да се видим пак след седмица. По пътя обратно към София гледах Елица в огледалото и се чудех дали някога ще бъдем истинско семейство отново.

Сега седя сама в тъмната кухня и си мисля: Колко време е нужно, за да излекуваш едно разбито семейство? Дали някога ще мога да простя напълно – на тях и на себе си?