Дядо, защо не искаш да живеем по-добре?

– Дядо, защо не искаш да живеем по-добре? – гласът на малката Мария отекна в тясната кухня, докато слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на панелката в Люлин. Погледнах я – седеше на ръба на стола, с големи, влажни очи, а в ръцете си стискаше парче хляб с лютеница.

В този момент сърцето ми се сви. Не беше само въпросът ѝ, а начинът, по който го зададе – сякаш аз бях виновен за всичко. Дъщеря ми Елена стоеше до прозореца, нервно въртеше телефона си и избягваше погледа ми. Зет ми, Стефан, мълчеше, но усещах как напрежението се натрупва във въздуха като буря преди дъжд.

– Марийче, не е толкова просто – опитах се да кажа спокойно, но гласът ми трепереше. – Понякога нещата не зависят само от нас.

Елена избухна:
– Татко, пак ли ще започнеш със спомените за село? Разбери, тук не можем повече! Наемът расте, Стефан едва намира работа, аз съм на две места едновременно… А ти държиш тази пуста къща в Горно Камарци, дето никой не стъпва там от години!

Погледнах към снимката на стената – аз и покойната ми жена, усмихнати пред старата круша в двора. Къщата… Не беше просто тухли и керемиди. Там израснах, там се оженихме, там погребахме родителите ми. Всяка стая пазеше спомен – първите стъпки на Елена, миризмата на прясно изпечен хляб, смехът на съседите през лятото.

– Ако я продадем – продължи Стефан тихо – ще можем да вземем малък апартамент тук. Ще имаме сигурност. Мария ще има своя стая. Ти ще можеш да идваш при нас когато поискаш.

– А ако не я продадем? – попитах аз. – Какво ще стане тогава?

Елена въздъхна тежко:
– Ще продължим да се мъчим. Ще се чудим как да платим сметките. Ще се караме всеки ден. Това ли искаш за нас?

Замълчах. В главата ми се блъскаха мисли – винаги съм вярвал, че домът е повече от покрив над главата. Но виждах умората в очите им. Виждах как Мария се свиваше всеки път, когато родителите ѝ повишаваха тон.

Същата вечер не можах да заспя. Въртях се в леглото и слушах как дъждът барабани по ламарината на балкона. Спомних си как баща ми ме учеше да копая лозето в Горно Камарци. Как майка ми месеше питка за Коледа. Как Елена тичаше босонога по двора и се смееше с цяло гърло.

На сутринта станах рано и тръгнах към пазара. По пътя срещнах бай Иван от съседния вход.

– Как си, Йордане? – попита той.
– Не знам вече, Иване… Децата искат да продавам къщата на село.
– Ех… – поклати глава той. – И моите така направиха. Сега всичко е бетон и асфалт. А душата къде е?

Върнах се вкъщи с торба домати и главата ми още по-тежка от мисли. Елена ме чакаше на вратата.

– Реши ли? – попита тя без поздрав.
– Не мога просто така… – започнах аз.
– Татко! Не разбираш ли? Не става дума само за нас! Мария расте тук, без двор, без въздух! Ако продадем къщата, ще можем поне да си стъпим на краката!

Гледах я – вече не беше онова малко момиченце от снимките. Беше майка, която се бори за детето си.

Седнахме всички заедно на масата. Мария рисуваше нещо на лист хартия.

– Дядо… ако продадеш къщата, ще можем ли да имаме куче? – попита тя тихо.

Погалих я по косата.
– Може би… Но знаеш ли, Марийче, понякога най-важното нещо не може да се купи с пари.

Стефан стана рязко:
– Йордане, разбирам те. Но ние сме отчаяни! Ако не ни помогнеш сега… не знам какво ще правим.

В този момент осъзнах колко самотен съм станал сред собственото си семейство. Всички очакваха от мен решение, което ще промени живота ни завинаги.

На следващия ден взех автобуса до Горно Камарци. Къщата стоеше там – обрасла с бурени, прозорците прашни, но миришеше на дом. Влязох вътре и седнах на стария стол до печката.

– Какво би направила ти, Марийо? – прошепнах към снимката на жена ми.

Сълзите сами потекоха по бузите ми. Знаех, че ако продам къщата, ще предам всичко, което съм бил някога. Но ако не я продам… може би ще загубя дъщеря си завинаги.

Върнах се в София след два дни. Елена ме посрещна със сълзи в очите.
– Татко… прости ми. Не искам да те карам да страдаш.
Прегърнах я силно.
– И аз те обичам, дете мое. Но понякога любовта боли.

Седнахме всички заедно и решихме: ще дадем къщата под наем за една година. Ако не стане – тогава ще говорим пак за продажба.

Мария ме прегърна:
– Дядо, ти си най-добрият!

Но нощем пак не мога да спя. Чудя се: дали направих правилния избор? Дали някой ден Мария ще ме разбере? Или всичко това е просто част от живота ни тук – между миналото и бъдещето?

А вие какво бихте направили на мое място?