Изгонена от собствения си живот: „Ти не си майка, а проклятие“ – Моят пад и борба за сина ми

— Изчезвай! Не искам да те виждам повече! — гласът на Петър кънтеше в малкия ни апартамент в Люлин, а очите му горяха от гняв. Стоях пред вратата, с куфар в ръка, а сърцето ми се свиваше от болка. Синът ни, малкият Мартин, лежеше в стаята си, с температура и влажна кърпа на челото. „Ти си виновна! Ако беше по-добра майка, нямаше да се разболее така!“, изкрещя Петър, преди да тресне вратата под носа ми.

В този миг светът ми се срина. Не можех да повярвам, че човекът, с когото споделях живота си вече десет години, с когото мечтаехме за семейство, сега ме изхвърля като ненужна вещ. Сълзите ми се стичаха по бузите, докато слизах по стълбите, а в ушите ми още ехтеше обвинението му: „Ти не си майка, а проклятие!“.

Изведнъж се оказах на улицата, посред нощ, без дом, без дете, без надежда. Опитах се да се обадя на майка си, но тя само въздъхна тежко: „Може би наистина си направила нещо, щом Петър така реагира. Не искам да се меся.“ Приятелките ми се отдръпнаха – едната каза, че не иска да се забърква в семейни драми, другата – че няма място у тях. Останах сама, с един куфар и разбито сърце.

Първата нощ прекарах на автогарата. Не можех да спя – мислех само за Мартин. Представях си как се буди посред нощ, вика ме, а мен ме няма. Болеше ме повече, отколкото можех да понеса. На сутринта отидох пред блока ни, надявайки се да видя сина си, но Петър не ме пусна дори да го зърна през прозореца. „Остави ни на мира!“, изкрещя той от балкона, а съседите ме гледаха с подозрение и шепнеха зад гърба ми.

Дните се нижеха в мъгла. Намерих подслон при една далечна братовчедка в Обеля, която ме прие за няколко дни, но и тя скоро ми намекна, че не мога да остана дълго. Търсех работа, но никой не искаше да наеме жена, която е „изгонена от мъжа си“. В малкия квартал новините се разпространяват бързо – всички вече знаеха, че съм „лоша майка“, че съм „проклятие“.

Всяка вечер плачех, стискайки в ръка малка плюшена играчка на Мартин, която бях успяла да взема в бързината. Писах съобщения на Петър, молех го да ми позволи да видя сина си, но той не отговаряше. Един ден, отчаяна, отидох пред училището на Мартин. Видях го отдалеч – беше блед, с тъмни кръгове под очите. Когато ме забеляза, очите му се напълниха със сълзи. „Мамо, защо не идваш вкъщи?“, прошепна той, преди Петър да го дръпне за ръката и да го отведе.

Тогава реших, че няма да се предам. Започнах да търся адвокат, въпреки че нямах пари. Намерих една жена – адвокатка Мария, която се съгласи да ми помогне почти безплатно. „Не си сама, Ирина. Ще се борим заедно“, каза тя и за първи път от седмици почувствах лъч надежда.

Започнаха тежки месеци на битки по съдилища, социални служби, безкрайни унижения и разпити. Петър твърдеше, че съм нестабилна, че съм опасна за Мартин. Социалните работници ме гледаха с подозрение, питаха ме дали пия, дали имам психични проблеми. „Вие защо мислите, че детето е по-добре с вас?“, попита ме една от тях с ледено изражение. „Защото съм му майка. Защото го обичам повече от всичко“, отговорих с треперещ глас.

Съдът ми даде право да виждам Мартин веднъж седмично, под надзора на социален работник. Първата ни среща беше в една малка стая, с бели стени и студени столове. Мартин се хвърли в прегръдките ми, плачеше и ме молеше да го взема у дома. „Мамо, не искам да живея с тате. Той само крещи и ме кара да казвам, че не те обичам. Но аз те обичам!“, шепнеше той, а сърцето ми се късаше на парчета.

Всяка среща беше борба – с времето, с институциите, със собствената ми вина. Петър продължаваше да ме клевети пред всички – пред учителите, пред съседите, дори пред родителите ми. Майка ми спря да ми вдига телефона. Баща ми ми каза: „Може би е по-добре да се откажеш, Ирина. Не можеш да спечелиш срещу Петър.“

Но аз не се отказах. Намерих работа като чистачка в една болница. Работех нощни смени, за да мога през деня да се боря за Мартин. Понякога се прибирах толкова уморена, че заспивах с дрехите, но никога не пропусках среща със сина си. Всяка негова усмивка ми даваше сили да продължа.

След година съдът най-накрая ми даде право на повече време с Мартин. Петър беше започнал да пие, а социалните работници видяха, че детето страда. Мартин се върна при мен – слаб, изплашен, но с надежда в очите. Първата ни вечер заедно беше най-щастливият момент в живота ми. Готвихме заедно, смяхме се, гледахме стари снимки. Той ме прегърна силно и прошепна: „Мамо, никога повече не ме оставяй.“

Сега, когато всичко това е зад гърба ми, често се питам: Защо хората са толкова бързи да съдят една майка? Защо е толкова лесно да ти отнемат всичко, само защото си жена? Може ли някой да разбере болката, когато ти отнемат детето, и силата, която намираш, за да си го върнеш? Ще ми простиш ли някога, Мартин, че не успях да те защитя навреме?