Къде сърцето спира – Първата нощ при мъжа ми на село

– Ти наистина ли мислиш, че можеш да живееш тук? – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината като нож. Стоях на прага на старата къща, с куфар в ръка, а дъждът барабанеше по керемидите. Беше първата ми нощ в село Долно Камарци, първата ми нощ като съпруга на Петър, и вече усещах как въздухът се изпълва с напрежение.

Петър се опита да смекчи ситуацията: – Мамо, Виктория е уморена, пътувахме цял ден. Моля те, нека се настани спокойно.

Мария само изсумтя и се обърна към мен с поглед, в който се четеше всичко – недоверие, страх, дори гняв. – Градските момичета не знаят какво е истински живот. Тук не е като в София, тук се работи, не се разхожда по молове.

Преглътнах обидата. В София имах всичко – работа в рекламна агенция, приятели, театри, кафенета. Но избрах Петър, избрах любовта, дори когато това означаваше да оставя зад себе си целия си свят. Сега, в тази тъмна, влажна къща, се чувствах като натрапница.

Вечерята беше мълчалива. Мария сложи на масата топла боб чорба и домашен хляб, но не ме погледна нито веднъж. Бащата на Петър, бай Иван, само кимна и се зае с яденето. Петър стискаше ръката ми под масата, но и той изглеждаше безпомощен.

– Утре ще станеш рано – каза Мария, докато прибираше чиниите. – Кокошките не чакат никого. Има и градина за плевене. Надявам се, че не се гнусиш от кал.

– Не, разбира се – излъгах. Истината беше, че никога не бях пипала кокошка, а градината ми беше непозната територия. Но не исках да се проваля още първата вечер.

Когато останахме сами в стаята, Петър ме прегърна. – Знам, че не е лесно. Мама просто е… трудна. Но ще свикне с теб, обещавам.

– А ако не свикне? – прошепнах. – Ако никога не ме приеме?

Петър замълча. Знаех, че и той се страхува. В този миг разбрах, че не само аз съм чужда тук – и той е разкъсан между две вселени.

Събудих се по тъмно от шумоленето на стъпки. Мария вече беше в кухнята, месеше тесто. – Ставай, градско момиче, денят започна – каза тя без да ме погледне.

Излязох навън, въздухът беше свеж, но студен. Кокошките се разпиляха около мен, а аз се опитвах да не покажа страха си. Мария ме наблюдаваше отдалеч, сякаш чакаше да се проваля. Ръцете ми трепереха, когато взех първото яйце. Спомних си думите на майка ми: „Виктория, ти не си за село, ще те смачкат там.“

В градината коленичих до Мария. Тя мълчеше, но усещах как ме наблюдава. – Защо дойде тук? – попита изведнъж. – Можеше да си останеш в София, да си живееш живота.

– Защото обичам Петър – отвърнах тихо. – Искам да бъда с него, където и да е.

Тя се засмя горчиво. – Любовта не храни. Тук се оцелява с труд, не с приказки.

Вечерта, докато миех чиниите, чух как Мария говори с Иван:

– Не е за тук. Ще си тръгне до месец. Ще видиш.

Сълзите ми се стичаха в мивката. Чувствах се сама, изоставена, без глас. Петър се опита да ме утеши, но думите му звучаха кухо. – Ще се справим, Вики. Само дай време.

Дните минаваха бавно. Работех в градината, учех се да меся хляб, да доя кравата. Мария все така беше студена, но понякога забелязвах, че ме гледа с любопитство. Веднъж, когато успях да извадя най-големия домат, тя само кимна одобрително. Това беше първата й малка победа над мен – или моята над нея?

Една вечер, докато седяхме на двора, Мария се приближи до мен. – Знаеш ли, и аз бях чужда тук, когато се омъжих за Иван. Беше ми трудно. Но с времето хората свикват. Ако искаш да останеш, ще трябва да се бориш. Не заради Петър, а заради себе си.

Погледнах я в очите. В тях вече нямаше само студенина, а и нещо като разбиране. Може би, мислех си, не сме толкова различни. Може би всички сме чужди някъде, докато не намерим своето място.

Сега, когато се връщам към онази първа нощ, се питам: колко от нас са готови да прекрачат границите на своя свят заради любовта? И дали някога наистина ставаме част от новото място, или винаги оставаме малко чужди? Как мислите вие – възможно ли е да бъдеш приет, когато идваш от друг свят?