Къща за тъщата, сенки за моето семейство: Историята на един мъж между дълга и мечтите

– Петре, пак ли ще стоиш така? Виж колко работа има! – гласът на тъщата ми, Мария, проряза горещия въздух като нож. Беше обед, слънцето напичаше безмилостно, а аз държах в ръце кофата с цимент и гледах към недовършените стени на нейната вила в село Долни Богров.

Погледнах я – дребна жена с остър поглед, която сякаш никога не се уморяваше да раздава задачи. Усетих как гневът ми се надига, но го преглътнах. От години беше така: винаги някой друг, винаги нечии чужди нужди пред нашите собствени.

– След малко ще донеса още тухли, Марийке – казах тихо, опитвайки се да не издам раздразнението си.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше жена ми, Елена.

– Петре, кога ще се прибереш? Децата питат за теб. Обеща им да ги заведеш на реката днес…

Гласът ѝ беше уморен, почти отчаян. Сърцето ми се сви. Обещах им – на малкия Дани и на по-голямата Марияна. Но вместо това стоях тук, потънал в прах и пот, строейки чужд дом.

– Ще се опитам да дойда по-рано… – промълвих, но знаех, че лъжа. Тъщата вече ме гледаше подозрително.

– Петре, ако не сложим керемидите днес, утре ще завали! – викна тя отново.

Погледнах към ръцете си – напукани, с мазоли, които никога не зарастваха напълно. Спомних си как преди години мечтаех да построя собствена къща за моето семейство. Място, където да сме заедно, без чужди очаквания и натиск. Но все не оставаше време, все изникваше нещо по-важно – ремонт на апартамента на сестрата на Елена, помощ за брат ѝ с новия му бизнес, а сега и тази вила.

Вечерта се прибрах късно. Децата вече спяха. Елена ме чакаше в кухнята.

– Петре… – започна тя тихо. – Докога ще живеем така? Децата растат без теб. А ти… ти си само сянка у дома.

Погледнах я – очите ѝ бяха пълни със сълзи. Знаех, че е права. Но как да ѝ обясня? Как да ѝ кажа, че чувствам вина всеки път, когато отказвам на майка ѝ? Че съм израснал с мисълта, че мъжът трябва да помага, да бъде стълб за всички… освен за себе си.

– Не мога да ѝ откажа, Елена… Знаеш каква е майка ти. Ако не ѝ помогна, ще го помни цял живот.

– А нашият живот? Кой ще го помни? – прошепна тя и обърна гръб.

Седнах до прозореца и загледах в тъмнината навън. Спомних си баща си – строг човек, който винаги казваше: „Петре, семейството е всичко.“ Но кое семейство? Моето или нейното?

На следващия ден отново бях на строежа. Този път дойде и зетят – Иван.

– Братле, ти си луд! Аз ако бях на твое място, щях да кажа: „Стига толкова!“ – засмя се той грубо.

– Не е толкова лесно… – отвърнах аз.

– Лесно е! Просто трябва да удариш по масата! – настоя Иван.

Погледнах го с недоверие. Може би беше прав. Но как да го направя? Как да кажа „не“, когато всички очакват „да“?

Вечерта Елена не ми проговори. Децата ме гледаха с укор – малки очи, пълни с разочарование. Сърцето ми се късаше.

Дните минаваха в еднообразие – работа на строежа, кратки срещи у дома, тишина между мен и жена ми. Един ден Дани дойде при мен:

– Тате, защо винаги помагаш на баба Мария, а не играеш с нас?

Не знаех какво да отговоря. Прегърнах го силно и усетих как сълзите ми напират.

В края на лятото вилата беше почти готова. Тъщата сияеше от щастие:

– Петре, ти си златен зет! Без теб нямаше да се справя!

Но у дома цареше студенина. Една вечер Елена събра багажа си и каза:

– Отивам при сестра ми за няколко дни. Помисли какво искаш от живота си.

Останах сам в празния апартамент. Загледах се в снимките по стените – усмихнати лица от миналото. Кога спряхме да бъдем семейство? Кога позволих чуждите очаквания да ни разделят?

На следващия ден отидох при тъщата.

– Марийке… няма да мога повече да ти помагам така. Имам нужда да бъда със семейството си.

Тя ме изгледа учудено:

– Ама как така? Ти винаги си бил опората!

– Време е да бъда опора на своите деца и жена…

Тръгнах си с треперещи ръце и сърце, което биеше лудо от страх и облекчение едновременно.

Вечерта позвъних на Елена:

– Върнете се у дома… Искам да започнем наново. Да построим нашия дом – не само от тухли и бетон, а от време заедно.

Тя замълча за миг:

– Ще видим… Но този път трябва да избереш нас.

Седя сам в тъмната стая и се питам: Колко още българи живеят в сянката на чуждите очаквания? Кога ще намерим сили да кажем „стига“ и да изберем себе си?